Единственото, което категорично отказваше, беше да приеме подкуп или сексуална услуга, докато изпълняваше служебния си дълг.
Сякаш това го превръщаше в герой!
А какво правеше сега? Отиваше при една жена, която бездруго беше изпаднала в отвратителна ситуация. И защо? Само за да даде и своя принос към гадостите, които й се бяха струпали на главата.
Но просто не бе в състояние да се спре. След като дълго беше опитвал да се свърже с Мариса по телефона, желанието да я види се бе оказало по-силно от него. Ако преди беше обсебен от нея, сега вече й беше изцяло отдаден. На всяка цена държеше да се увери, че тя е добре и да… по дяволите, да се опита да й обясни малко по-добре какво бе имал предвид.
Едно поне беше хубаво — този път като че ли вътре в него всичко беше наред. Преди да излезе от бърлогата на Ви, се беше порязал с ножа си — въпреки положителните резултати от сутрешната чекия, трябваше да провери кръвта си. Слава богу, оказала се бе червена.
Той си пое дълбоко дъх… и се намръщи. Доближи нос до ръката си и отново вдиша дълбоко. Какво, по дяволите, беше това? Дори през дрехите и въпреки вятъра, който духаше през счупения прозорец, ясно долавяше някаква миризма… и не, това не беше сладникавата воня на бебешка пудра, която, за щастие, беше изчезнала. Сега от него се излъчваше нещо друго.
Боже. Напоследък тялото му се беше превърнало в ароматизатор за въздух, който просто не можеше да реши на какво иска да мирише. Но поне този аромат му харесваше…
Ами ако… Не, невъзможно… Не, не беше това. Точка по въпроса.
Бъч извади мобилния си телефон и натисна едно от копчетата за бързо избиране.
— Само да те предупредя, че идвам — каза в мига, в който чу гласа на Ви от другата страна.
От слушалката долетя шумолене и дълбоко вдишване, сякаш Вишъс беше запалил цигара.
— Не се учудвам. Но как ще стигнеш дотук?
— С хондата на Сали Форестър.
— На кого?
— Нямам представа, задигнах я. Виж, не съм намислил нищо нередно.
Да бе, да.
— Е, поне нищо, свързано с лесърите — уточни той. — Просто трябва да поговоря с Мариса.
Последва дълго мълчание.
— Ще ти отворя портата. По дяволите, мисът държи копелетата настрани вече седемдесет години, така че тук няма как да те проследят. А и не вярвам, че ти ни мислиш злото. Освен ако не си заривам главата в пясъка?
Бъч си намести шапката и отново усети непознатата миризма.
— Слушай, Ви… с мен се случва нещо странно.
— Какво?
— Мириша на мъжки парфюм.
— Браво на теб. На жените това им харесва.
— Вишъс, мириша като „Obsession for Men“15, само дето изобщо не съм си слагал, ако ме разбираш.
От другата страна на линията настана мълчание. После:
— Хората не се обвързват.
— О, нима? Защо не го кажеш на централната ми нервна система и на потните ми жлези? Бас държа, че ще им е интересно да го научат.
— И го усети, след като бяхте заедно в болницата?
— Оттогава стана по-осезаемо, но мисля, че надуших нещо подобно и по-рано.
— Кога?
— Веднъж, когато я видях да се качва в колата на някакъв мъжки вампир.
— Кога беше това?
— Преди около три месеца. Даже си извадих пистолета, когато ги видях.
Тишина.
— Бъч, хората не се обвързват като нас.
— Знам.
Ново мълчание. После:
— Някаква вероятност да си осиновен?
— Не. А в семейството ми няма вампири, ако това ти се върти из главата. Ви, човече, нали пих от кръвта ти? Сигурен ли си, че не съм се превърнал в…
— Генетиката е единственият начин. Това с ухапването и превръщането във вампир са пълни глупости. Виж, ще те пусна да влезеш и ще си поговорим, след като се видиш с нея. А, да, и още нещо — Рот няма нищо против да пообработим лесърите, за да разберем какво са ти сторили. Но иска ти да стоиш настрани.
Бъч стисна волана с всичка сила.
— Да върви по дяволите! Часове наред си отстоявах правото на разплата. Пролях кръвта си за възможността да им сритам задниците, за да науча истината.
— Рот…
— … е страхотен тип, но не ми е крал. Така че ще му се наложи да отстъпи.