Но не я подложиха на нормалния процес при имплантиране на имаго, при който интеграционната терапия продължаваше поне година под умелите грижи на някой от психотерапевтите в Лзел. Двамата с Искандр имаха оскъдните три месеца да се приспособят един към друг, а ето че доближаваха мястото, където се налагаше да работят заедно — като единна личност, съставена от верига памети и нов носител.
Когато „Червената жътва на възхода“ пристигна и увисна успоредно на Станция Лзел в орбитата й около нейното слънце, за да поиска настойчиво изпращането на нов посланик в Тейкскалан, от кораба не пожелаха да обяснят какво е сполетяло предишния. Махит не се съмняваше, че е имало предостатъчно политически интриги в Съвета по въпросите какво и кого да изпратят и за каква информация да настояват. Още по-уверена беше, че тя се оказа сред малцината жители на станцията хем достатъчно възрастни за тази работа, хем достатъчно млади да не са станали част от някоя имаго-линия. Попадна и в още по-малобройната група на онези, които подхождаха за дипломатическия пост по способности и обучение. Махит беше най-добрата кандидатка. С постиженията си на имперските изпити по тейкскалански език и литература се доближаваше до поданиците на империята и тя се гордееше с това — половин година след изпитите се отдаваше на мечти как ще замине за Града по някое време в зрялата си възраст, щом утвърди положението си в станцията, и ще трупа впечатления, ще посещава каквито салони са достъпни за чужденци през сезона, ще събира сведения за онзи, с когото ще сподели своята памет след смъртта си.
Мечтата за Града се сбъдна, и още как: по-важна от всякакви тейкскалански изпити стана нейната съвместимост с имагото, всички показатели бяха в зеления диапазон. Нейно имаго щеше да бъде Искандр Агхавн, предишния посланик в Тейкскалан, вече станал незнайно как непригоден за поста според империята — мъртъв, опозорен или затворен, ако още беше жив. Сред заръките от властите беше и задачата Махит да узнае точно какво бе потръгнало толкова на зле с него, но въпреки това носеше в себе си имаго на Искандр. Той, или поне последната достъпна за Махит негова версия, остаряла с петнайсет години, беше най-доброто подобие на местен наставник в императорския двор на Тейкскалан, което Лзел можа да й осигури. И не за пръв път тя се питаше дали Искандр ще я чака от плът и кръв, когато излезе от катера. Не можеше да прецени какво би я улеснило най-много — да има до себе си посрамен посланик? Или съперник, който обаче може би има шанс да възстанови положението си? Или изобщо да няма Искандр, което би означавало, че е умрял, без да предаде на по-млад човек всичко научено през живота му.
Имагото му в нейната глава не беше на много повече години от нейните, което помагаше в досега с него, но и пораждаше неловкост — в повечето случаи имагото беше на възрастни хора или на жертви на преждевременни злополуки. Само че последният запис от знанията и спомените на Искандр бе направен при единствения му отпуск в Лзел от поста в Тейкскалан само пет години след назначаването му в Града. И оттогава бяха минали петнайсет години.
Затова и той беше млад като нея и макар това да улесняваше съвместимостта им, досега имаха твърде малко време за постигането й. Две седмици след появата на кораба куриер Махит научи, че тя ще бъде следващата посланичка. Още три седмици, за да се научат тя и Искандр под грижите на психотерапевтите в станцията да живеят заедно в тялото, което до този момент оставаше само нейно. Дълъг, мудно проточен полет в „Червената жътва на възхода“, прекосяващ със скорост под светлинната разстоянията между порталите, пръснати като скъпоценни камъни сред тейкскаланския космос.
Малкият катер се отвори като презрял плод. Предпазните ремъци освободиха Махит. Тя понесе багажа си с двете ръце и излезе в терминала — първите й крачки в Тейкскалан.
Терминалът се отличаваше с практичен простор над устойчива на износване настилка между стени от стъкло и стомана. А насред свързващия тунел, точно по средата между катера и самия космодрум стоеше една-единствена имперска чиновничка в съвършено скроен кремав костюм. Жената беше дребничка, с тесни рамене и ханш, значително по-ниска от Махит, черната й коса се спускаше в плитка върху левия ревер. Цветът на разширяващите се като камбани ръкави се менеше от огнено оранжево при раменете (“значи е от министерството на информацията“, подсказа Искандр) до тъмночервено на маншетите, което беше привилегия на титулованите членове на императорския двор. На лявото си око имаше облакохват — стъклен монокъл, винаги замъглен от неспирния поток данни в имперската инфомрежа. Нейният се отличаваше с изискана украса, подхождаща на външността й. Големите тъмни очи, тънки скули и устни бяха по-изящни, отколкото се смяташе за модно в Тейкскалан, но според представите на израслата в станция Махит жената беше интересна, а може би дори хубава. Чиновничката учтиво събра върховете на пръстите пред гърдите си и леко склони глава.