— Но твоя бог го няма — каза Стони. — Тогава на кого, в името на Гуглата, си предал тези души?
— Ами, на никого, Стони Менакис. Още си ги нося.
Стони погледна ядосано през рамото му към Грънтъл, който й отвърна с унило вдигане на рамене.
— Нали ти казах.
После се нахвърли върху Итковиан.
— Проклет глупак! Оная, новата Щит-наковалня, тя какво? Не иска ли да ти прегърне бремето или каквото там правите? На иска ли да ги вземе тия души — тя все пак си има бог, проклета да е! — Стони стисна юздите, готова да препусне напред. — Ако си мисли, че може да…
Итковиан я спря с ръка.
— Не. Тя предложи, както е длъжна. Но не е готова за такова бреме — би я убило, би унищожило душата й — а това би ранило и нейния бог, фатално може би.
Стони дръпна ръката си, но остана до него. Беше се ококорила.
— И какво по-точно смяташ да правиш с… с всичките тези души?
— Трябва да измисля начин, Стони Менакис. Да ги изкупя. Както щеше да направи моят бог.
— Лудост! Ти не си бог! Ти си един проклет смъртен! Не можеш да…
— Но трябва. Тъй че разбирате, аз и приличам, но и не приличам на вашия приятел Бюк. Простете, че „предъвквам“ такива неща. Знам, че отговорът ме очаква — скоро, надявам се — и вие сте прави. Кроткото търпение не може да продължи дълго. Твърде дълго го упражнявах.
— Бъди какъвто си, Итковиан — рече Грънтъл. — Ние със Стони просто много говорим. Прощавай.
— Няма нужда от прошки, сър.
— Защо не мога да имам нормални приятели? — сърдито попита Стони. — Хора без тигрови шарки и котешки очи? Без сто хиляди души, яхнали гърбовете им? А, ето че идва някакъв конник от другата влачеща се част — може би той е нормален! Гуглата ми е свидетел, прилича на прост селянин, достатъчно необразован, за да може да връзва само прости изречения. Идеален! Ей! Ти! Какво се мотаеш там? Я ела при нас! Моля те де!
Длъгнестата фигура, яхнала някаква странна порода товарен кон, подкара боязливо към тях. Спря и извика на ужасен даруджистански:
— Здравейте, приятели! Лош момент ли съм избрал? Гледам, че се карате…
— Да се караме? — Стони изсумтя. — Ти май дълго си живял из горите, щом си мислиш, че това е караница! Ела насам! Как в името на Бездната си се сдобил с толкова дълъг нос?
Мъжът се сви и се поколеба.
— Стони! — сопна й се Грънтъл и се обърна към ездача: — Тази жена е груба и се държи отвратително с всички.
— Не бях груба! — възкликна тя. — Големите носове са като големите длани, което предполага и…
Всички замълчаха.
Дългото тясно лице на новодошлия бавно се изчерви.
— Добре сте дошъл, сър — заговори Итковиан. — Моите съжаления, че не сме се срещали досега — особено след като всички, изглежда, изостанахме в авангарда на Бруд и на ривите, и на всички останали части.
Мъжът кимна.
— Е, да. Забелязахме го и ние. Аз съм Върховен маршал Строу5, от Нередовните на Мот. — Светлите му очи пробягаха към Грънтъл. — Бива я татуировката. И аз си имам. — Нави мръсния си ръкав и показа някаква зацапана рисунка под рамото си. — Не знам кво е станало с нея, трябваше уж да е дървесна жаба на пън. То вярно, дървесните жаби трудно се виждат, май трябваше да е ей т’ва петънце тука, мисля, че това е жабата. Ама може и гъба да е. — Оголи в усмивка два реда огромни зъби, пусна ръкава си, отпусна се в седлото и изведнъж се намръщи. — Знаете ли накъде отиваме? И защо бързаме толкова?
— Ами…
Грънтъл, изглежда, не можа да каже повече, затова Итковиан се намеси:
— Чудесни въпроси, сър. Градът, към който сме тръгнали на поход, се казва Маврик, там отново ще се съберем с малазанската армия. А от Маврик продължаваме още на юг, към град Корал.
Строу се намръщи.
— Ще има ли битка при Маврик?
— Не, защото градът е изоставен. Просто там е удобното място да се съберем.
— А Корал?
— Виж, при Корал може и да има, да.
— Че то градовете не бягат. Що сме се разбързали тогава?
Итковиан въздъхна.
— Проницателно запитване, сър, което води до определени предизвикателства спрямо доскоро настойчиво застъпвани хипотези от страна на всички засегнати страни.
— Кво?
— Каза, че въпросът е умен — изръмжа Стони.
Маршалът кимна.
— Че нали затуй го зададох. Всички ме знаят, че задавам умни въпроси.
— Виждаме — отвърна тя навъсено.
— Бруд бърза — заговори Грънтъл, — защото иска да стигне до Маврик преди малазанците — които на свой ред, изглежда, се придвижват по-бързо, отколкото мислехме, че е възможно.