— Не. Не мога. Разкъсван съм от съмнения.
— Не те разбирам. Какво имаш предвид? Фредерик не можеше да повярва на ушите си.
— Всичко онова, което се случи което ние двамата с теб причинихме на Ноел Паж и Лари Дъглас… Нима не изпитваш някакви угризения?
Внимание. Котас присви очи.
— Фредерик, чуй ме. Често пъти правосъдието избира свои собствени методи за уреждане на несправедливостта. Повярвай ми — усмихна се той на младия си колега, — те бяха виновни. Нямаме никакви основания да се самообвиняваме.
— Но ние ги осъдихме на смърт! Изиграхме ги! Не мога да живея повече с тази мисъл. Много съжалявам. Подавам си оставката. Ще остана само до края на месеца.
— Няма да я приема — категорично отсече Котас. — Защо не ме послушаш и не си вземеш отпуска?
— Не. Тук повече не мога да остана, след като знам какво съм сторил. Съжалявам.
— Даваш ли си сметка, какво правиш? — попита Котас с хладен поглед. — Обръщаш гръб на блестяща кариера съсипваш живота си.
— Напротив, спасявам го.
— Значи категорично си решил?
— Да. И искрено съжалявам, Леон. Няма защо да се тревожиш, никога няма да коментирам случилото се.
Ставрос се обърна и напусна кабинета.
Наполеон Котас остана на бюрото още дълго, потънал в размисъл. Най-накрая се реши. Вдигна телефона и набра номера.
— Бихте ли предали на господин Демирис, че трябва да говоря с него на всяка цена? Още днес следобед.
В четири часа следобед Наполеон Котас седеше в кабинета на Константни Демирис.
— Какво има, Леон?
— Възможно е тревогата ми да е напразна — започна предпазливо Котас, — но съм длъжен да ти съобщя, че тази сутрин Фредерик Ставрос дойде при мен. Решил е да напусне фирмата.
— Ставрос ли? Адвокатът на Лари Дъглас? И защо?
— Изглежда има проблеми със съвестта си.
Настъпи тежко мълчание.
— Разбирам.
— Обеща никъде да не споменава за това, което се случи в съда.
— Вярваш ли му?
— Да. Мисля, че му вярвам.
Константин Демирис се усмихна.
— Тогава какво? Значи няма защо да се тревожим.
— Така мисля. — Наполеон се изправи с олекнало сърце. — Щеше ми се все пак да знаеш.
— Добре направи, че ми каза. Имаш ли време да вечеряме някой път другата седмица?
— Да, разбира се.
— Ще ти се обадя.
— Благодаря ти, Коста.
Късно следобед в петък старата черква „Капникарея“ в центъра на Атина бе потънала в тишина, мир и спокойствие. В ъгъла до олтара Фредерик Ставрос бе коленичил пред отец Константин. Свещеникът постави края на патрахила върху главата му.
— Сгреших, отче. Сторих непростим грях.
— Най-големият проблем на човека, синко, е, че е човек. Какви са греховете ти?
— Аз съм убиец.
— Отнел си нечий живот, така ли?
— Да, отче. И не зная какво да направя, за да купя грешката си.
— Бог знае какво върши. Ще го помолим за прошка.
— Позволих да ме отклонят от правия път. От суета и алчност. Това стана преди една година. Бях защитник на човек, обвинен в убийство. Делото вървеше добре. И тогава Наполеон Котас…
Половин час по-късно Фредерик Ставрос напусна черквата като нов човек. Имаше усещането, че се е отърсил от огромен товар. Сякаш изповедта бе окъпала душата му. Разказал бе на свещеника всичко. За първи път споделяше с някого цялата история.
Ще започна нов живот. Ще се преместя в друг град и ще се заловя за всичко отначало. Все някак ще забравя за ужасния грях, който сторих. Благодаря ти, Господи, за шанса, който ми даде.
Вечерта се бе спуснала и площад „Ермос“ бе опустял. Ставрос изчака зелената светлина на светофара и стъпи на платното. Бе на средата на улицата, когато от съседната пресечка се зададе черна лимузина със запалени фарове и като гигантско, загубило ума си чудовище, се понесе към него. Ставрос замръзна на място. Много късно бе да се отдръпне. Чу гръмотевичния рев на мотора и усети как някаква сила го блъска и раздира тялото му. Безумна болка го прониза, след което настъпи пълен мрак.
Наполеон Котас имаше обичай да става рано. Радваше се на няколко часа самота преди напрежението на деня да го е притиснало. Закусваше винаги сам и докато се хранеше, преглеждаше сутрешните вестници. Тази сутрин няколко заглавия спряха вниманието му. Премиерът Темистоклис Софулис бе сформирал нов петчленен коалиционен кабинет. Трябва да му изпратя поздравление. Въоръжени отряди на китайските комунисти бяха стигнали северния бряг на река Яндзъ. Хари Труман и Олбън Баркли бяха встъпили в длъжност като президент и вицепрезидент на Съединените щати. Разгърна вестника на втора страница и кръвта му се вледени. Едно съобщение привлече погледа му: