— Ето — рече, — ще взема на заем от теб, братле, известна сума, а портфейла, виж, ти го връщам — и той го пъхна във външния джоб на кожуха ми.
Естествено, бях учуден от тази неочаквана среща с брат си. Помълчах известно време, след туй го попитах:
— И къде беше досега?
— Там — отвърна брат ми и махна неопределено с ръка.
Замислих се къде ли е това „там“, но брат ми ме побутна и рече:
— Виж: почнаха да пускат.
До вратата на магазина се движехме заедно, но в магазина се оказах сам, без брат си. За минутка се отделих от опашката и надникнах на улицата. Но брат ми беше изчезнал.
Като се върнах на мястото си, вече не ме пуснаха на опашката и дори постепенно ме изтикаха на улицата. Едва сдържах гнева си от тази простотия, тръгнах към къщи. И там установих, че брат ми е взел всичките пари от портфейла ми. Страшно му се ядосах и оттогава изобщо не сме се сдобрявали.
Живеех сам и допусках до себе си само онези, които идваха за съвет. Но те бяха много и аз всъщност и денем, и нощем нямах мира. Понякога толкова се изморявах, че лягах на пода да почина. Лежах, докато не ми станеше студено, а след това скачах и почвах да тичам из стаята, за да се сгрея. После отново сядах на пейката и давах съвети на нуждаещите се.
Те влизаха при мен един след друг, понякога без дори да отварят вратата. Беше ми весело да гледам измъчените им лица. Говорех с тях, а едва сдържах смеха си.
Веднъж не издържах и се разсмях. Те се разбягаха ужасени — кой през вратата, кой през прозореца, а кой направо през стената.
Като останах сам, се изправих в целия си могъщ ръст, отворих уста и изрекох:
— Прин тим прам.
Но в този миг нещо у мен изпращя и оттогава смятайте, че ме няма.
(1936–1938)