Очите, които разглеждаха Тод, бяха наблюдателни, дълбоко хлътнали, изпъстрени с червени жилчици. За миг Тод изпита дълбоко разочарование. Човекът приличаше малко на Алберт Айнщайн, приличаше малко на Борис Карлоф, но най-много приличаше на оръфан стар пияница, който вечно се навърта край гарата.
Разбира се, той едва сега става, рече си Тод. Вече беше виждал Денкър много пъти (криеше се внимателно, за да е сигурен, че Денкър не го забелязва, нали така, Хосе?) и при излизанията му из града. Денкър изглеждаше много спретнат, от главата до петите офицер в оставка, може да се каже, макар че беше на седемдесет и шест години, ако статиите, които Тод прочете в библиотеката, не грешаха за рождения му ден. В дните, когато Тод го проследяваше до магазина, където Денкър пазаруваше, или до едно от трите кина по линията на автобуса — Денкър нямаше кола — той носеше и в най-голямата жега един от трите си грижливо поддържани костюма. В очакване на лошо време пъхваше свития си чадър под ръка като бастунче. Понякога слагаше мека шапка. Денкър излизаше гладко избръснат, а белите мустаци, с които прикриваше лошо коригираната си заешка устна, бяха винаги грижливо подстригани.
— Момче — произнесе той.
Гласът му беше нисък и сънен. Тод забеляза с ново объркване, че хавлията е избеляла и мърлява. Единият край на кръглата яка стърчеше под невероятен ъгъл, сякаш всеки момент ще прободе жилестия му врат. На левия ревер имаше леке от нещо като чили или сос за бифтеци. Миришеше на цигари и алкохол.
— Момче — повтори той. — Не искам нищо, момче. Прочети надписа. Можеш да четеш, нали? Разбира се, че можеш. Всички американски момчета могат да четат. Не ми досаждай, момче. Приятен ден.
Вратата започна да се затваря.
Това беше моментът да я затвори, помисли си Тод много по-късно, през една от нощите, когато сънят не идеше при него. Разочарованието му от вида на човека, когото виждаше за първи път отблизо, без уличната маска — сякаш си го спипал в клозета с чадъра и меката му шапка — да, неговото разочарование щеше да допусне това. Всичко можеше да свърши в този момент с едно леко, нищожно щракване на резето, което да отреже като с ножица станалото по-късно. Но, както би забелязал човек, той беше американско момче и вечно му втълпяваха, че настойчивостта е добродетел.
— Забравихте вестника си, господин Дюсандър — каза Тод и протегна вежливо вестник „Таймс“.
Вратата рязко спря само на сантиметри от страничната част на касата. Лицето на Курт Дюсандър придоби израз на непроницаем и бдителен човек. Изразът изчезна веднага и Тод беше разочарован за трети път. Не очакваше Дюсандър да е добър; той очакваше, че Дюсандър е велик.
Момче, помисли си Тод с истинско отвращение. Момче, ех, момче.
Той пак отвори вратата. Едната му ръка, изкривена от артрита, дръпна резето от външната врата. Ръката я отвори достатъчно, за да изпълзи като паяк и да се протегне към края на вестника, който подаваше Тод. Момчето забеляза с погнуса, че ноктите на стареца са дълги, жълти и груби. Тази ръка беше стискала през повечето часове на бодърствуване цигара след цигара. Тод си помисли, че пушенето е гаден, опасен навик, той нямаше никога да пуши. Истинско чудо беше, че Дюсандър е живял толкова дълго.
Старецът дръпна ръка.
— Дай ми моя вестник.
— Разбира се, господин Дюсандър. — Тод отпусна края на вестника. Ръката-паяк се скри вътре. Вратата се затвори.
— Името ми е Денкър — каза старецът. — Не този Ду Зандър. Очевидно не можеш да четеш. Жалко. Приятен ден.
Вратата пак започна да се затваря. Тод изрече бързо в стесняващия се процеп:
— Берген-Белсен, януари 1943-та до юни 1943-та. Аушвиц, юни 1943-та до юни 1944-та, унтеркомендант. Патин…
Вратата пак спря. Бледото подпухнало лице на стареца увисна в процепа като сбръчкан, полуизпуснат балон. Тод се усмихна.
— Вие напускате Патин малко преди идването на руснаците. Заминавате за Буенос Айрес. Някои твърдят, че там сте забогатели със златото, получено в Германия от търговия с медикаменти. Както и да е, вие сте живели в Мексико от 1950 до 1952 година. После…
— Момче, ти си куку. — Един от ревматичните пръсти описа кръгове около деформираното ухо, ала беззъбата уста се затресе мекушаво и панически.
— От 1952-ра до 1958-ма не зная — продължи Тод с още по-широка усмивка. — Никой не знае, предполагам, или поне си траят. Израелски агент ви е засякъл в Куба, на работа като портиер в голям хотел точно до идването на Кастро. Загубили са ви, когато въстаниците тръгват към Хавана. Появявате се в Западен Берлин през 1965-та. Те почти ви хванаха. — Той произнесе последната дума като хва’ха. Същевременно той събра пръстите си в голям, стегнат юмрук. Очите на Дюсандър паднаха върху тези добре оформени и добре поддържани американски ръце, които бяха създадени за производство на бързи кораби и модели на „Аврора“. Тод беше правил и двете. Наистина, преди година той и баща му построиха модел на „Титаник“. Работата им отне почти четири месеца и бащата на Тод държеше модела в службата си.