— Не разбирам за какво говориш — каза Дюсандър. Без изкуствените зъби думите звучаха малко лигаво и това никак не хареса на Тод. Това не звучеше… е, да речем, автентично. Полковник Клинк от „Героите на Хогана“ приличаше много повече на нацист от Дюсандър. Но по онова време може и да е бил истинска мълния. В статия за лагерите на смъртта в „Менс акшън“, авторът го беше нарекъл „кървавият демон на Патин“. — Върви си оттук, момче, преди да съм извикал полиция.
— По-добре да ги извикате, господин Дюсандър, или хер Дюсандър, ако предпочитате. — Тод продължи да се усмихва, показвайки съвършените си зъби, подхранвани с флуор от началото на живота му, които той миеше от малък три пъти дневно с паста „Крист“. — След 1965-та никой не ви е виждал… докато ви забелязах преди два месеца в автобуса до търговската част на града.
— Ти си болен.
— Ако викате полицаите — каза с усмивка Тод, — извикайте ги веднага. Ще чакам на стъпалата. Но ако решите да не ги извикате веднага, защо да не вляза? Можем да си поговорим.
Старецът дълго гледа усмихващото се момче. В дърветата чуруликаха птици. В съседния квартал виеше механична косачка, а още по-далеч, на най-оживените улици, клаксоните отмерваха ритъма на живота и търговията.
Въпреки всичко Тод усети пристъп на съмнение. Можеше и да греши, нали така? Мислеше, че не е така, но това не беше упражнение в клас. Това беше истинският живот. И почувства вълна от облекчение (слабо облекчение, както се уверяваше по-късно той), когато Дюсандър каза:
— Можеш да влезеш за малко, ако искаш. Но само защото не искам да ти причиня неприятности, нали разбираш?
— Разбирам, господин Дюсандър — рече Тод. Той отвори вратата и влезе в коридора. Дюсандър затвори зад него и утрото остана зад вратата.
Къщата миришеше на застояло и леко прокиснало. Така миришеше у тях сутрин след гости, преди още майка му да успее да проветри. Но тази миризма беше по-лоша, просмукана в предметите, тя обхващаше всичко. В нея се смесваха дъх на напитки, сладкиши, стари дрехи и някакъв остър мирис на лекарство, нещо като Викс или Ментолатум. В коридора беше тъмно. Дюсандър стоеше съвсем наблизо с глава, свита в яката на дрехата му, също като лешояд, който изчаква някое ранено животно да издъхне. В този миг, въпреки силното си и добре развито тяло, Тод видя пред себе си човека в черна есесовска униформа, видя го много по-ясно, отколкото на улицата. Усети как страхът го бодна и плъзна по корема му. Слаб страх, уточни той по-късно.
— Трябва да ви кажа, че ако стане нещо с мен… — започна той, докато Дюсандър се потътри покрай него в дневната, а чехлите му казаха „фиш-фиш“ по пода. Той протегна презрително ръка на Тод и Тод усети как горещата кръв нахлу в гърлото и бузите му.
Тод го последва и усмивката му за първи път поизбледня. Не си представяше срещата така. Но той щеше да действа, нещата щяха да се изяснят. Разбира се, че ще се изяснят. Нещата винаги се изясняват. Когато влезе в дневната, той пак се усмихна.
Очакваше го ново разочарование, и то какво, но то беше от онези, за които трябваше да е готов. Тук нямаше живописен портрет на Хитлер с увиснал перчем и поглед, който те дебне. Никакви медали в кутии, никакви церемониални мечове по стената, никакви пистолети „Люгер“ и „Валтер ППК“ над камината. Всъщност камина нямаше. Разбира се, рече си Тод, тоя тип трябва да е луд да закачи нещо такова, което всеки може да види. И все пак, трудно му беше да избие от главата си всичко, което беше видял във филмите и по телевизията. Така изглеждаше дневната на всеки стар човек, който живееше сам с една малка пенсия. Имаше имитация на огнище, означена с имитация на тухли. Чернобял телевизор „Моторола“ беше монтиран на стойка; краищата на рамената на стайната антена бяха увити в алуминиево фолио за по добро приемане на сигнала. Подът беше застлан със сив килим, малко поизлинял на места. На полицата до креслото имаше броеве на „Нейшънъл Джиографик“, „Рийдьрс Дайджест“ и лосанджелиския „Таймс“. Вместо Хитлер или церемониален меч на стената висеше в рамка документ за поданство и снимка на жена в чудновата шапка. По-късно Дюсандър му каза, че този вид шапка се нарича камбала, те са били на мода през двайсетте и трийсетте години.