— Коя си ти? — попита той.
— Казвам се Джесика Ярдли и съм помощник-прокурорът, на когото възложиха твоя случай.
— Трябва да ми помогнеш — помоли той с глас, писклив от отчаяние. Очите му се насълзиха. — Не съм направил нищо! Те мислят, че съм убил четирима души.
— Уби ли ги?
— Не! Никога не бих наранил някого, не знам как са се озовали онези неща в апартамента ми. Онзи агент на ФБР не ми вярва, каза, че ще разследва случая, но че може да си помисля и да си призная, и да сключа сделка, за да избегна… — Гласът му потрепери. — За да избегна смъртно наказание.
Кетнър наведе ниско глава и се разрида.
— Откъде мислиш, че са се появили онези вещи? — попита Ярдли. Повечето убийци, с които имаше работа, не поемаха абсолютно никаква отговорност, докато не останат без възможност за избор. И много от тях се бяха научили да плачат по необходимост.
— Не знам, нямам аларма и не съм вкъщи от шест сутринта до шест вечерта по пет дни в седмицата. Някой сигурно се е вмъкнал в апартамента ми, оставил ги е и е изпратил онзи имейл от моя компютър.
— Защо би го направил?
— Нямам представа. — Кетнър отново наведе глава. — Родителите ми бяха убити. Точно по същия начин, по който казват, че аз съм убил онези хора. — Той я погледна в очите. — За нищо на света не бих направил това!
Ярдли преглътна вината, която почувства. Какво ли би ѝ казал Кетнър, ако знаеше, че тя е била омъжена за човека, който е убил родителите му? Че Кал е казал, че стои до късно в ателието си, а тя по всяка вероятност е яла сладолед и е гледала филм…
Кой филм гледах, докато съпругът ми е убивал родителите ти?
Мисълта я накара да потръпне от отвращение. И Ярдли беше виновна за онова, в което се беше превърнал Кетнър, и за онова, което му беше поднесъл животът.
— Трябва да установим къде си бил през въпросните две вечери. На осемнайсети април и на двайсет и втори март.
Той поклати глава.
— Как да помня къде съм бил в определена вечер преди един месец?
— Не знам, от тебе зависи.
Кетнър преглътна.
— Храня се навън повечето вечери. Да, в заведения, не ям вкъщи. Какви дни са били тези дати?
— Осемнайсети април е бил петък, а двайсет и втори март — сряда.
— Хм… петък. Добре. В петък почти никога не ям вкъщи. Излизам с приятели или сам и се храня в някое заведение. Проверете.
— Адвокатът ти би трябвало да го направи.
— Нямам адвокат.
— Трябва да си намериш.
— Не съм направил нищо. Проверете… Моля те… Не искам да умра.
Ярдли го наблюдава още няколко секунди и после стана. Да лъжеш себе си, беше най-лошият вид лъжа и въпреки че не искаше да си признае, тя оформи с думи онова, което инстинктът вече ѝ беше казал — вярваше на Остин Кетнър.
29.
Ярдли чакаше в кафенето срещу ареста. Изпрати съобщение на Болдуин да изтегли извлеченията от кредитните карти на Кетнър в сайта на прокуратурата. Пиеше кафе на малки глътки и разсеяно гледаше през прозореца. Навън се скупчиха облаци и закриха слънцето, започна леко да ръми. Улиците на Лас Вегас не бяха подходящи за дъжд дори в малки количества, веднага се образуваха локви. Хората тичаха от сградите до колите си и от колите до сградите, сякаш от небето се сипе киселинен дъжд.
— Здравейте.
Ярдли вдигна глава и видя мъж със спортно сако и блуза поло. Красив, с волева брадичка и зелени очи.
— Може ли да седна при вас? Не обичам да виждам хубави жени, които са сами и гледат дъжда.
— Добре съм, благодаря.
— Сигурна ли сте? Ще ви почерпя сладкиш и ще изслушам какво ви измъчва. Изглеждате тъжна, затова си помислих, че може би искате компания.
— Много любезно от ваша страна, но не, благодаря, добре съм.
— А какво ще кажете…
— Не знам върху какъв тип жени въздейства тази агресия, но аз не съм една от тях. Моля ви, оставете ме на мира.
Усмивката му помръкна. Мъжът измърмори нещо неразбираемо и тръгна. Ярдли отново се вгледа в дъжда, който ромолеше по улиците вън.
Болдуин ѝ изпрати съобщение, че извлеченията са готови. Ярдли влезе в сайта и бързо ги прегледа.
Кетнър нямаше похарчени суми на двайсет и втори март, но имаше на осемнайсети април, в едно кафене и в ресторант за хамбургери на име „Фат Блу Бъргърс“. Ярдли го знаеше, заведение за бързо хранене недалеч от дома на Кетнър.
Капките дъжд бяха топли, усети ги по ръцете си, докато вървеше към колата.
„Фат Блу Бъргърс“ беше пълен с клиенти, дошли за ранен обяд. Ярдли подмина опашката и се наведе към касиерката.
— Трябва да говоря с управителя ви, моля.