— Това беше гадно — каза той и се върна в къщата.
— Не може да стоиш тук сама — рече Болдуин. — Хубаво е, че Уесли е тук.
— Да, не знам защо го казах. Само… реакция, предполагам.
— Мисля, че е най-добре да има патрулиращ полицай тук през нощта. Ако полицията на Лас Вегас не изпрати някого, ще взема човек от ФБР.
— Не, ако искаш да помогнеш, намери Тара! Вложи всичките си ресурси в издирването ѝ.
Болдуин сложи ръце на кръста и погледна през рамо към двама криминалисти, които се кикотеха за нещо. Те видяха, че ги гледа и млъкнаха.
— Кейсън?
— Да?
— Той ме е нарекъл „госпожо Ярдли“ в писмото. Само един човек ме нарича така.
Болдуин се втренчи в нея. Очевидно разбра за кого говори Ярдли.
И този човек се вместваше в профила на неизвестния извършител. Имаше компютърни и криминалистични познания. Човек, който беше в идеална позиция да набеди Остин Кетнър.
Болдуин набра номер на мобилния си телефон, без да откъсва очи от Ярдли.
— Грег — каза той, — обажда се Кейсън Болдуин. Дължа ти вечеря за помощта с лаптопа на Остин Кетнър и в момента съм свободен. Обади ми се. — Той затвори. — Отивам в дома му. Ако е той, Джес, ако е един от нас, не знам какво ще правя.
— Веднага ми изпрати съобщение, ако…
— Разбира се.
Болдуин тръгна. Ярдли реши, че докато чака, може да отиде на едно място. Място, където можеше да получи отговори.
Тя спря пред затвора и дълго седя в колата, зареяла поглед в тъмните облаци, които се хлъзгаха пред луната. Изпрати съобщение на личния мобилен телефон на директорката Гледхил с молба да уреди срещата. Обясни, че Тара е в неизвестност и че трябва веднага да говори с Еди Кал. Гледхил не зададе въпроси, само ѝ писа да ѝ даде двайсетина минути, за да подготвят мерките за сигурност и да изведат Кал от изолатора.
Ярдли слезе от колата. Едрият надзирател от вечерта, когато заведоха Кал в дома на семейство Олсън, я чакаше до страничния вход на затвора. До него стоеше млад, нисък надзирател, местен американец. Той ѝ се усмихна.
— Здравейте, аз съм Антъни.
— Здравейте.
Докато вървеше по дългия коридор към втората сграда, където бяха осъдените на смърт, Ярдли изведнъж си спомни, че Остин Кетнър все още е в ареста. И че той не е човекът, който ѝ е изпратил писмото, тъй като пощата му се следеше, и че по всяка вероятност не е убиецът на съпрузите Дийн и Олсън. Рой Лю щеше да се противопостави на освобождаването на Кетнър. Щеше да каже, че Кетнър е имал партньор навън — теория, която можеше да се придвижи и по-нататък. Били са двама и затова Кетнър пазел сувенирите, но някой друг е изпратил писмото. Обвиняването на Кетнър щеше да изглежда добре пред камерите и шефовете ѝ, макар широката общественост да мислеше, че някъде на свобода дебне още един убиец.
— Наложи се да го затворим в изолатора. Извратеният боклук разби главата на един надзирател, много лошо. Вижда се черепът му и други неща — с очевидно злорадство каза Антъни. — И после използвал кръвта му, за да рисува с нея. Рисувал…
— Млъкни, Антъни — изрева другият надзирател.
Плътният му глас прозвуча като ръмжене на грамаден звяр.
Стигнаха до отделението на осъдените на смърт и завиха надясно към стаи, в които Ярдли не беше влизала.
Административна сегрегация беше учтивият израз за изолация. Ярдли смяташе, че това е варварска практика, но не знаеше има ли възможна алтернатива. Когато на затворника вече не може да се има доверие да бъде сред другите, какво трябва да направят властите с него?
Голата бетонна стая нямаше прозорци и мебели и Еди Кал седеше гол, облегнал гръб на стената. Очите му бяха затворени в размисъл. В ъгъла имаше кофа и руло тоалетна хартия. Дебела, прозрачна пластмасова преграда разделяше затворника от посетителя. Беше прозрачна, за да могат надзирателите да наблюдават денонощно затворниците в изолатора, за да не опитат да се самоубият.
— Отвратително, нали? — рече Кал и отвори очи. — Като нещо, което са правили в Лондонската крепост преди пет века, не в днешно време.
Ярдли седна на студената стоманена пейка пред преградата.
— Казаха, че си наранил надзирател.
— Да, определено ще му остане белег. Сам си е виновен. Остават ми да живея само четири месеца, а те все още мислят, че заплахите могат да ми въздействат. Вече няма какво да ми отнемат и не могат да ми отправят никакви заплахи, които да ме мотивират. — Той се втренчи в Ярдли. Мракът в очите му я прониза. — Ти с какво ще ме мотивираш, Джесика?
Тя преглътна.
— Тара изчезна. И днес получих писмо.
Ярдли извади телефона си и отвори на екрана снимката на писмото. Стана и допря телефона до преградата.