Еди Кал се изправи, висок и мускулест, и бял като албинос от липсата на слънце в продължение на повече от десет години. Стоманените му окови издрънчаха, докато се приближаваше към преградата, и го спряха на шейсет сантиметра от нея.
— Интересно — отбеляза Еди. — Той прав ли е за чувствата ти към съпрузите Олсън?
— Да.
— Имаш ли представа откъде знае какво изпитваш към тях?
— Ходих в техния дом, но не и в жилището на семейство Дийн. Там вече няма нищо.
Кал озадачено повдигна вежди.
— Тогава е някой, който подробно познава случая, след като знае, че си ходила в дома на съпрузите Олсън, но не и в дома на семейство Дийн. Само една група хора може да знаят това.
— Правоприлагащите органи, да, ясно ми е.
Той кимна бавно, без да откъсва поглед от очите ѝ.
— Мисля, че дължиш извинение на онзи млад мъж в ареста.
— Може би ти трябва да му се извиниш, Еди. Защото уби родителите му. Той не е имал никого освен тях. Не е имал достатъчно възрастни близки, които да се грижат за него. Той и брат му са изчезнали в системата на приемните семейства.
Кал седна с кръстосани крака на пода.
— Ти, изглежда, мислиш, че писмото и изчезването на Тара се свързани, но аз не мисля така.
— Защо?
— Аз никога не съм наранявал деца. Ако наистина е имитатор, убиецът също не би го направил.
— Освен ако не сме близо до истината и той е отчаян.
— Възможно е, но защо ще безпокои теб? Ти нямаш възможности, с каквито разполага ФБР. Извършителят би трябвало да е враждебно настроен към водещия агент по случая, но той е враждебно настроен към теб. Защо?
— Не знам. — Ярдли се приведе. — Ако знаеш кой е, Еди, моля те, кажи ми! — Думите имаха вкус на мръсна ръжда в устата ѝ. — Моля те! Той може да е отвлякъл дъщеря ни.
Кал си пое дълбоко дъх и затвори очи.
— Знаеш ли какво ще ми липсва най-много? Океанският бриз, който гали лицето ми, когато съм на лодка. Не съм го чувствал от двайсет години. Помня, че океанът ухаеше, но съм забравил на какво и съм заменил миризмата с нещо друго — приятен мирис на дъжд върху наскоро окосена трева, но знам, че океанът не мирише така. Не е ли странно какви неща измисля съзнанието ти, когато вече нямаш истинските неща? — Той отвори очи и се вгледа в нея. — Но това е само с миризмата. Защо мислиш, че е така?
— Ти имаш ейдетична памет, Еди. Затова винаги рисуваш перфектно без модели. Много хора с ейдетична памет съобщават, че миризмите и звуците им въздействат повече от гледките, въпреки че помнят в идеални детайли именно гледките. Не знаеше ли това за себе си? Или искаше да чуеш комплимент от мен?
Той се усмихна и усмивката му беше ужасяваща.
— Доставя ли ти удоволствие болката ми, Еди? Толкова много ли ме мразиш?
— Не, не те мразя. Никога не съм те мразил, нито дори за секунда.
Кал вероятно го каза, за да покаже обич, но Ярдли знаеше, че никога повече няма да изпитва обич към него. Маската, която той си беше сложил пред нея, беше свалена: маската на благ и мил художник, който обича нея, планините, поезията и залезите. Без маската беше трудно да го види дори като човешко същество.
— Мразиш ме по силата на онова, което ми причини. Всичките години, през които бяхме женени, цялото време, което ти отдадох, частите на живота ми, се основаваха на лъжа. Ти играеше роля и се обзалагам, че си мислел, че е страхотно забавно, когато се влюбих в теб, нали? Сигурно си ме смятал за най-голямата глупачка на света.
— Не, винаги съм ти казвал, че сърцето ти е прекалено меко. Толкова силно искаш да вярваш, че хората са добри, че лошите се възползват от това.
— Тогава аз съм си виновна, така ли? — подигравателно попита тя. — Ти не си по-различен от останалите тук, Еди, не си специален. Нараняваш други, защото си слаб, и после ги обвиняваш за това.
— Не е вярно, но знам, че ти е трудно да ме видиш такъв, какъвто съм сега, вместо онзи, когото помниш. Не играех роля, Джесика, онзи човек пак бях аз… Само че друга част от мен. И тази част от мен те обичаше.
— Тогава ми помогни да намеря дъщеря ни. Знаеш ли кой е убиецът? Ако не знаеш, тогава ми кажи как избира жертвите си.
— Нямам представа.
— Ти как ги избираше?
Настъпи мълчание, докато той мислеше, и след това отговори:
— Казах ти какво искам в замяна за помощта си. Искам отменяне на смъртната ми присъда.
— Единственият начин за отмяна на смъртна присъда на осъден на смърт за федерално престъпление е чрез апелативен съд, или да те помилва президентът, но това е почти невъзможно за човек като теб, който е убил толкова много хора.