Минали няколко минути, преди Мари Пери да осъзнае случващото се. В 14:43 ч. тя за пръв път набрала мобилния телефон на съпруга си. Включила се директно гласовата поща. В 14:45 ч. Мари се обадила на Кребс. Той слязъл на паркинга, придружен от трима щатски полицаи. В 14:52 ч. била подадена команда за блокиране на всички изходи на сградата и започнало претърсване етаж по етаж. Когато пристигнали и полицейските кучета, медиите станали неспокойни. След половин час в сградата настъпил пълен хаос.
Си Ен Ен първи съобщили новината в 15:35 ч. Застанала във фоайето на федералната сграда на фона на сновящите полицаи, тяхната репортерка — блондинка на име Уитни Уайлд — периодично осведомявала страната за плъзналите слухове. Най-напред, че Пери внезапно се е разболял. После, че се е опитал да посегне на живота си. И накрая — истината. Опозореният, отстранен от поста си и осъден губернатор бил изчезнал. Изпарил се като дим. Впоследствие разследващите органи излезли с догадки, че вероятно е използвал аварийния люк в тавана на кабината. Но всички врати, всеки коридор, по който би могъл да излезе от асансьорната шахта, били покрити от поне една охранителна камера. Пери така и не се появил на нито един от записите. Просто потънал вдън земя.
Затворих статията от „Таймс“ и погледнах през прозореца. Беше късен следобед и движението по Бродуей се бе поразредило. Слънцето се спускаше ниско към хоризонта и грееше с мека светлина, обливайки Норт Сайд със златиста глазура. Открих в едно странично чекмедже на бюрото си пооръфано томче на „Метаморфози“ на Овидий и го разлистих да открия историята за Дедал и Икар. Дедал, който бил сръчен занаятчия, изработил за сина си криле от птичи пера, слепени с восък, след което го научил да лети. Икар обаче не се вслушал в предупрежденията на баща си да не се отдалечава много от Земята. Наумил си бил, че трябва да пипне слънцето.
Почна тогава момчето на полета смел да се радва,
втурна се то без водач и в копнеж да достигне небето
път нависоко набра. Ала зноят на близкото слънце
восъка дъхав смекчи
— на перата спояваща връзка. Восъкът се разтопи.
От крилата лишено, напразно то оголели ръце,
незагребващи въздух, размахва. „Татко! “
— напусто зове. И прие го морето лазурно в своята бездна
тогаз, от момчето получила име.[1]
Затворих книгата и си помислих за Рей Пери. Никому неизвестен по времето, когато се кандидатира за губернатор, той бе успял да проведе една вдъхновяваща кампания, довела до стремглавото му израстване в политиката. След което неизбежното му падение изглеждаше по-скоро логично, отколкото трагично. Бързият тотален успех не носи добро никому, особено в Чикаго. Лаптопът ми бипна веднъж. Новата черна птичка на екрана носеше в човката си сто хиляди долара от моя клиент, все още безименен. Знаех си, че това би трябвало да ме притесни, както и че вероятно един ден ще съжалявам, задето не се чувствах притеснен. Засега се радвах, че имам работа. Трябваше да издиря един съвременен Икар.
3
Подминах предния ред столове в съдебната зала на Джеймс Хоугън и седнах на масата на защитата. Залата беше празна и притихнала. Стените бяха покрити с тъмна орехова ламперия, която поглъщаше светлината като пресен слой лак. Пред мен се извисяваше подиумът на Хоугън — величествена махагонова конструкция с кожено кресло; от средата на съдийската маса стърчеше късо микрофонче. Всичко това бе замислено да всява респект. От мястото, където бях седнал, този ефект беше постигнат.
Излязох в коридора и тръгнах към асансьорите, които Пери бе използвал в деня на изчезването си. Една охранителна камера покриваше цялата зона. Надникнах в мъжката тоалетна: три кабинки, три писоара и две мивки. Таваните бяха високи поне три и половина метра. Нямаше камери, нито прозорци. Върнах се в коридора и взех асансьора за двайсет и седмия етаж. Според указателя на сградата там имаше три съдебни зали. Останалата част от етажа беше заета от съдийски кабинети и различни административни служби. Бях се поровил малко и знаех, че въпросния ден Еди Уорд бе работил по проблем с електрическата инсталация, който бил причинен от автомат за закуски, монтиран някъде на двайсет и седмия етаж. Обходих го целия, но не открих такъв автомат. Бях седнал на една пейка в коридора и си блъсках главата колко ли мъже, наречени Еди Уорд, има в Чикаго, когато някакъв мъж на около трийсетина години се появи иззад ъгъла на коридора и седна направо на пода. Разтвори скицник и започна да рисува.