– Прощавай – казах. – Разбира се, че можеш да останеш.
Въпросите започнаха. Гласът на доктор Хофман беше нисък и модулиран, но аз усещах всяко ново питане като куршум: На каква честота е цикълът ви? Колко дълго трае? Какви методи за предпазване от забременяване сте използвали? Стомахът ми се беше вързал на възел. Знаех накъде води това.
И тогава доктор Хофман попита:
– Забременявали ли сте някога?
Втренчих се в дебелия килим – сив на малки розови квадратчета. Започнах да броя шарките.
Усетих нажежения взор на Ричард върху себе си.
– Ти никога не си била бременна – отсече. Беше категорично изявление.
Още си мислех за онзи период от живота ми, но спомените си бяха останали заключени у мен.
Това тук беше много важно.
Не можех да излъжа все пак.
Погледнах доктор Хофман.
– Била съм бременна – казах. Гласът ми прозвуча пискливо и аз прочистих гърло. – Бях само на двайсет и една.
Усетих как това „само“ беше като молба, отправена към Ричард.
– Абортирала си? – попита Ричард. Не можех да разчета нищо в равния му тон.
Отново вдигнах поглед към съпруга си.
И разбрах, че няма как да кажа цялата истина.
– Аз... имах спонтанен аборт. – Отново се прокашлях и избегнах погледа му. – Случи се в началото на бременността. – Това поне беше вярно. На шест седмици.
– Защо не си ми казала?
Ричард се облегна назад, отдръпнат от мен. По лицето му личеше шок, бързо изместен от нещо друго. Гняв? Обида от предателството?
– Исках... Просто... не знаех как.
Беше толкова несъстоятелен отговор.
Глупаво беше да се надявам, че той никога няма да научи.
– Канеше ли се да ми кажеш изобщо някога? – попита Ричард.
– Чуйте – намеси се доктор Хофман. – Подобни разговори могат да бъдат твърде емоционални. Искате ли да останете насаме за малко?
Тонът ѝ беше спокоен, дебелата сребърна писалка, с която си водеше бележки, бе застинала във въздуха, сякаш това си бе обичайна и нормална сцена. Но аз не можех да си представя, че са много съпругите, пазили такава тайна от своя брачен партньор като мен. Знаех, че в някакъв момент ще се наложи да разкрия пред доктор Хофман цялата истина.
– Не, не е нужно. Да продължим – отговори Ричард. Усмихна ми се, но след няколко секунди пусна ръката ми и кръстоса крака.
Когато въпросите най-сетне приключиха, доктор Хофман ме прегледа и ми взе кръв за изследване, а Ричард седеше в приемната и преглеждаше имейлите на блекбърито си. Преди да излезе от стаята, доктор Хофман постави ръка на рамото ми и го стисна окуражително. Почувствах го като майчински жест и гърлото ми се стегна в опит да спра сълзите. Надявала се бях с Ричард все пак да отидем на обяд, но той ме уведоми, че е отложил срещата с клиента си за един часа и трябва да се върне в службата си. В асансьора надолу пътувахме в мълчание заедно с няколко непознати; всички се взираха право пред себе си. Когато излязохме, обърнах се към Ричард.
– Много съжалявам – подхванах. – Трябваше да...
По време на срещата беше заглушил звука на телефона си, но сега той зазвъня. Ричард погледна номера и ме целуна по бузата.
– Трябва да отговоря. Ще се видим у дома, мила – каза.
Тръгна да се отдалечава по улицата, а аз останах вгледана в тила му и впрегнах волята си да му внуша да се обърне и да ми се усмихне или да ми помаха. Но той зави зад ъгъла и изчезна.
Не за пръв път предавах Ричард, нито щеше да е последният. Нямаше и да е най-лошото предателство... къде ти.
Никога не съм била жената, която той си мислеше, че е взел за своя съпруга.
Настъпва затишие откъм клиенти в „Сакс“ и аз отивам в стаята за персонала да изпия едно кафе. Стомахът ми се е поуспокоил, но още усещам тъпа болка между слепоочията. Лиса, продавачка от отдела за обувки, седи на канапето и яде сандвич. Тя е на двайсет и няколко, руса, с хубост, от която лъха здраве.
Отклонявам поглед.
В един от записите по психология, които слушам, се описва феноменът „Баадер-Майнхоф“. Това е, когато научиш нещо – да речем име на неизвестна група или на нов тип паста – и внезапно имаш чувството, че то се появява навсякъде. Наричат го също илюзия за честота.
Постоянно съм обкръжена от млади руси жени.
Като дойдох на работа сутринта, една такава пробваше червило пред щанда на „Лора Мерсие“. Друга попипваше тъканите на дрехи в сектора „Ралф Лорън“. Лиса поднася сандвича към устата си и виждам на лявата ѝ ръка да проблясва пръстен.
Ричард и годеницата му отиват към сватба толкова бързо. Не е възможно тя вече да е бременна, нали? Усещам познатото блокиране на дишането и студени тръпки по тялото си, но се насилвам да отпъдя паниката.