И тогава изрече репликата, която сега не излизаше от главата на Нели: Тя не се оказа тази, за която я мислех.
– А как се запознахте? – поинтересува се Нели и игриво бутна надолу вестника му.
– О, стига, мила – въздъхна Ричард. – Сега съм с теб. Последно за нея ми се иска да говорим.
Думите му бяха кротки, но не и тонът.
– Добре – примири се Нели. – Прощавай... Просто се чудех.
Никога повече не повдигна този въпрос. Все пак и в нейното минало имаше теми, които не би желала да обсъжда с него.
Ричард вероятно вече беше кацнал в Атланта, помисли си Нели, докато отваряше портичката в оградата, заобикаляща детската площадка, и закрачи към забавачката. Може да беше в среща или сам в хотелската си стая. Дали и него го измъчваха мисли за бившето гадже на Нели, както нея за предишната му съпруга?
Дори не можеше да си представи колко ужасно би се почувствала, ако видеше Ричард да целува друга. Питаше се дали Ричард не се опасява, че и Нели може да се окаже не онази, за която я е мислел.
Извади мобилния си телефон да му позвъни, но се отказа. Вече му беше оставила съобщение. И нямаше да го разпитва за посещението на бившата му жена. Той беше спечелил нейното доверие, докато тя бе разклатила неговото в нея.
– Здравей!
Нели вдигна очи и видя, че ръководителят на младежката група в църквата задържа вратата отворена за нея. Усмихна му се сърдечно, за да компенсира факта, че не помнеше името му.
– Тъкмо се канех да заключа – каза той. – Не мислех, че някой от училището ще дойде в неделя.
– Каня се да си разчистя класната стая – обясни Нели.
Той кимна и погледна към небето. Гъсти движещи се облаци закриваха слънцето.
– Май за малко сте изпреварили дъжда – подхвърли весело.
Нели се отправи към сутерена и включи осветлението, докато слизаше по стълбите. Щеше ѝ се да бе дошла тук направо от апартамента на Ричард, когато църквата щеше да е пълна с хора. Не беше очаквала да е празна.
Влезе в класната стая и за малко не настъпи самотна хартиена корона. Наведе се и я вдигна, като изглади гънките. От вътрешната страна беше името на Бриана, написано с разкривени букви, които Нели я беше научила как да подреди.
– Помни, „В“ има две щръкнали напред коремчета – каза ѝ Нели, когато момиченцето се бе опитало да обърне буквата в другата посока. Бриана беше толкова горда, когато успя да изпише името си.
Питомците ѝ бяха направили короните, за да ги носят по време на церемонията. Щяха да стоят в къдреща се редица зад завесата, докато Нели не поставеше ръка на раменцата им един след друг и не пошепнеше „Върви!“. Тогава щяха да минат през шпалира, докато родителите ги аплодираха и снимаха.
Бриана щеше да се разстрои, ако изгубеше короната си; беше прекарала дълго време да я украсява със стикери и изхаби половин туба лепило, за да прикрепи пискюлчета с различен цвят в двата края. Нели реши да се обади на родителите на Бриана и да им каже, че е намерила короната.
Пъхна хартиеното творение в една от пазарските си чанти и остана неподвижна за миг сред нетипичната тишина.
Класната ѝ стая беше скромна, а играчките – семпли в сравнение с тези, които повечето деца имаха у дома си, ала все пак учениците ѝ идваха с радост всяка сутрин, поставяха кутиите си с обяд в шкафчетата и окачаха малките си якета и пуловерчета на куките. На Нели любимата част от деня беше „Покажи и разкажи“, тъй като се оказваше предсказуемо непредсказуема. Веднъж Ани донесе миниатюрно фрисби, което бе открила в аптечката в банята. Нели върна противозачатъчното средство на майката на Ани, когато дойде да я прибере.
– Добре че поне не е домъкнала вибратора ми – пошегува се майката, с което веднага стана симпатична на Нели.
Друг път Лукас отвори кутията си за обяд, а от нея, видял шанс да излезе на свобода, мигом изскочи хамстер. Нели не можа да го намери цели два дни.
Не беше допускала, че ще ѝ бъде толкова болезнено на тръгване.
Започна да сваля от стените пеперудите от разтегателна хартия, изработени от децата, и да ги поставя в папки, с каквито щеше да изпрати всяко дете у дома. Трепна, когато ръбът на една поряза показалеца ѝ.
Лапна пръста си и изрови от шкафчето си пластир.
Тъкмо го увиваше около пръста си, когато чу шум в коридора.
– Ехо? – провикна се.
Никакъв отговор.
Отиде до вратата и надникна навън. Тесният коридор беше празен, линолеумът отразяваше блясъка на лампите по тавана. Другите класни стаи бяха тъмни и вратите им затворени. Понякога старите кокали на църквата пукаха; вероятно беше изпращяла някоя дъска.
Изобщо училището изглеждаше странно в отсъствието на смях и хаос.