На кого ще липсва, когато изчезне?
Подготвена съм да чакам дълго. Апетитът ми е практически несъществуващ. Тялото ми не усеща нито горещина, нито студ. Нямам никакви потребности. Но ето че не след дълго – поне аз си мисля, че не съм чакала много време – усещам ускоряване на пулса си и секване на дъха, когато тя се появява иззад ъгъла.
Носи пазарски плик с логото на заведение за салати за вкъщи. Полюлява се в такт с конската ѝ опашка от нейното движение.
Пред нея се стрелва кокер шпаньол и тя се спира, за да не се заплете в повода му. Собственикът придърпва кучето, виждам я, че кимва, казва нещо и се навежда да го погали по главичката.
Наясно ли е тя с отношението на Ричард към кучетата?
Държа до ухото си мобилния телефон, тялото ми е полуизвърнато от нея и я попивам с поглед. Носи клин за йога и широка бяла блуза, а около кръста ѝ е вързано тънко шушляково яке. Салата и спорт; вероятно иска да е съвършена в сватбената си рокля. Спира пред нейната сграда, бръква в чантичката си и миг по-късно се скрива вътре.
Пускам чадъра си на земята и разтривам чело в опит да се съсредоточа. Казвам си, че се държа като побъркана. Дори и да беше бременна – а не вярвам да е така, – все още не би си личало.
Защо дойдох тук тогава?
Взирам се в затворената ѝ врата. Какво изобщо бих ѝ казала, ако почукам и тя ми отвори? Бих могла да я умолявам да отмени сватбата. Да я предупредя, че ще съжалява, защото, щом изневери на мен, ще стори същото и с нея. Ала тя вероятно ще тръшне вратата под носа ми и ще позвъни на Ричард.
А не искам той никога да научи, че съм я проследила.
Тя си мисли, че е в пълна безопасност. Представям си я как изплаква пластмасовата купичка от салатата и я слага в контейнера за рециклиране, после си слага маска от глина и може би се обажда на родителите си, за да обсъдят последни подробности около сватбата.
Все още имам известно време. Не бива да действам импулсивно.
Чака ме дълго ходене до вкъщи. Завивам зад ъгъла, като следвам нейния маршрут. След една пресечка отминавам магазина за салати и се връщам, за да вляза в него. Изучавам менюто, опитвам се да отгатна какво обича тя, та да си поръчам същото.
Когато сервитьорката ми подава салатата – в пластмасова кутия във форма на мида, поставена в бял хартиен плик заедно с виличка и салфетка, – усмихвам се и ѝ благодаря. Пръстът ѝ се докосва до моя и аз се питам дали тя е обслужвала и заместничката ми.
Преди още да съм излязла от вратата, неочаквано ме напада неудържим глад. Всички вечери, които съм проспала, закуски, които съм прескочила, и обяди, които съм изхвърлила, се обединяват в див копнеж да запълня празнината у себе си.
Заставам встрани, където има плот и високи столчета, но нямам търпение да си оставя нещата и да седна.
Пръстите ми треперят, докато отварям купичката и започвам настървено да тикам с вилицата в устата си хапка след хапка, като държа купичката близо до брадичката си, та да не разсипя нищичко. Поглъщам маруля, гоня парченца от яйца и домати из хлъзгавия съд.
След като изяждам и последната хапка, се чувствам замаяна, но все така празна.
Изхвърлям празната купичка и поемам към дома.
Влизам в апартамента и заварвам леля Шарлот легнала на канапето, подпряла глава под ъгъл върху възглавничка и с мокра кърпа на очите. Обикновено в неделя вечер тя води курс по арт терапия в Белвю; нямам спомен да е пропуснала и веднъж да отиде.
Нито пък съм я виждала да подремва досега.
Пронизва ме тревога.
Тя надига глава при шума от затварящата се врата и кърпата се изхлузва, а тя я улавя. Без очилата чертите на лицето ѝ изглеждат смекчени.
– Добре ли си? – питам и си давам сметка за иронията на ситуацията. Повтарям като ехо думите, които постоянно чувам от нея още откакто таксито ме стовари пред дома ѝ с три куфара, строени до мен.
– Само имам ужасно главоболие – отвръща тя, хваща се за ръба на канапето и се надига. – Май се пресилих днес. Надникни в дневната. Разчистих трупали се двайсет години боклуци, след като моделът ми си тръгна.
Още е облечена в дрехите си за рисуване – джинси и синя риза, принадлежала на покойния ѝ съпруг. Ризата вече е съвсем излиняла и е цялата окапана с бои. Сама по себе си е произведение на изкуството; визуална история на творческия ѝ живот.
– Ти си болна. – Думите сякаш излизат от устата ми по своя воля. Гласът ми е писклив и трепери от паника.
Леля Шарлот идва до мен и поставя ръка на рамото ми. Почти с еднакъв ръст сме и тя ме гледа право в очите. Нейните кафяви очи са избледнели от възрастта, но са все така зорки.