– Не съм болна – отвръща.
Леля Шарлот никога не се е скатавала от мъчни разговори. Когато бях малка, ми обясни психическите проблеми на майка ми откровено и с прости думи, които можех да разбера.
Но макар да ѝ вярвам, питам:
– Сигурна ли си? – гърлото ми е задавено от сълзи. Не мога да изгубя леля Шарлот. Не и нея.
– Сигурна съм – отговаря. – Никъде няма да ходя, Ванеса.
Прегръща ме и аз вдишвам мириса, който ме успокояваше като момиче: на масло от ленено семе от боите ѝ и на лавандула, с която натрива точките на пулса си.
– Яла ли си? – пита ме. – Тъкмо се канех да приготвя нещо.
– Не съм – излъгвам. – Но нека аз те отменя с вечерята. Имам настроение за готвене.
Може би вината е моя, че тя се чувства изтощена; може би вземам твърде много от нея.
Тя потърква очи.
– Виж, това ще е чудесно – казва.
Идва с мен в кухнята и сяда на една табуретка. Намирам пиле, масло и гъби в хладилника и започвам да задушавам месото.
– Как се получи портретът? – питам и наливам на двете ни по чаша вода.
– Тя заспа по време на сеанса – отвръща леля Шарлот.
– Сериозно? Гола? – учудвам се.
– Ще се учудиш, но свръхпрограмираните нюйоркчани често намират процеса на позиране релаксиращ.
Разбивам простичък лимонов сос, а леля Шарлот се навежда и вдишва.
– Ухае фантастично – отбелязва. – Ти наистина си далеч по-спретната и чиста при готвене от майка си.
Оправдавам мълчанието си с това, че изплаквам дъската за рязане.
Дотолкова съм привикнала да прикривам чувствата си, че ми е лесно да се усмихвам и да бъбря с леля Шарлот. Но инструментите за подсещане са навред както винаги – бялото вино, което сипвам в соса, марулята, която отмествам, за да извадя гъбите от чекмеджето на хладилника. Повеждам лековат разговор с леля си, плъзгащ се над мислите, задръстили съзнанието ми, като лебед, чиито крака са скрити, докато се плъзга по повърхността на водата.
– Мама беше същинско торнадо в кухнята – подхвърлям и дори съумявам да докарам усмивка. – Помниш ли как мивката вечно бе препълнена с тенджери и тигани, а плотовете бяха омазани с олио и посипани с трохи. Ами подът? Чорапите ми буквално залепваха за него. Не може да се каже, че беше прегърнала идеята да се чисти и разтребва в движение. Но пък поднасяше божествена храна.
В добрите си дни майка ми спретваше обяд или вечеря от три ястия, при това сложни за приготвяне. По рафтовете ни имаше окъсани готварски книги на Джулия Чайлд, Марсела Хейзън и Пиер Франи и често я заварвах да ги чете с увлечение, сякаш бяха романи.
– Сигурно си била единствената петокласничка, вечеряла с говеждо по бургундски и лимонова тарта в най-обикновен вторник – посочва леля Шарлот.
Обръщам пилешките гърди и несготвената страна зацвърчава в горещия тиган. Виждам пред очите си образа на майка ми с щръкнала коса от горещината край печката да трака тенджери, да мачка чесън и да пее с цяло гърло.
– Ела тук, Ванеса! – възкликваше, щом ме зърнеше. Завърташе ме в кръг, после изтръскваше сол в дланта си и поръсваше къкрещото в тенджерата.
– Никога не следвай дословно рецепта – казваше майка ми. – Придай ѝ нещо от себе си.
Знаех, че скоро след такива вечери ще настъпи срив, щом енергията на майка ми се изчерпаше. Но имаше нещо великолепно в свободата ѝ, в неподправената ѝ бурна радост, макар тя да ме плашеше като дете.
– Тя беше уникална – промълвява леля Шарлот. Обляга лакът върху облицовката от сини плочки и опира брадичка върху дланта си.
– Самата истина – потвърждавам.
Доволна съм, че майка ми беше още жива, когато се омъжих, и в известен смисъл съм благодарна, че вече я няма, за да види докъде съм се докарала.
– Отново ли заобича готвенето? – пита леля Шарлот. Наблюдава ме внимателно. Едва ли не ме изучава. – Толкова много приличаш на нея, и гласовете ви са еднакви. Понякога ми се струва, че тя е в съседната стая...
Питам се дали в съзнанието ѝ няма неизречен въпрос. Пристъпите на мама станаха по-тежки след трийсетгодишната ѝ възраст. Приблизително на годините, на които съм аз сега.
По време на брака си бях изгубила контакт с леля Шарлот. По моя вина. Бях в по-трагично състояние и от майка ми, а нямаше как леля ми да вземе нещата в свои ръце и да ми помогне. Вече бях отвъд спасение. Усещам като напълно непозната жизнената, изпълнена с надежди млада жена, която бях, когато се омъжих за Ричард.
„Съвсем грохна, нещастната“, казала бе Хилари. И беше права.
Питам се дали и майка ми е страдала от натрапчиви мисли по време на пристъпите си. Представях си, че съзнанието ѝ е изтръпнало и празно, когато оставаше задълго на легло. Но вече никога няма да узная как е било за нея.