Обожавам те. Ще те направя безкрайно щастлива. Ти си моят свят.
Сърцето ми пулсира и всеки равномерен удар е почти болезнен. Дишай дълбоко, напомням си. Не действа. Никога не ми помага.
Когато наблюдавам жената, заради която Ричард ме напусна, винаги съм поразена от това колко е блага и невинна. Като мен в началото на познанството ни с Ричард, когато той обхващаше лицето ми между дланите си нежно, сякаш бе крехко цвете и се боеше да не го нарани.
Дори през онези първи главозамайващи месеци на моменти всичко случващо се, той най-вече, ми изглеждаше някак нереално, но не се задълбочавах. Ричард беше внимателен, харизматичен, знаеше много за света. Влюбих се в него моментално. И вярвах безрезервно, че и той ме обича.
Ала сега не иска да има нищо общо с мен. Изнесох се от къщата ни с четири спални в колониален стил с нейните извити в арки входове и обширна зелена морава. Три от спалните останаха празни през време на брака ни, но прислужницата при все това ги почистваше всяка седмица. Винаги си намирах повод да изляза от къщата, когато тя отвореше онези врати.
Сирената на линейка дванайсет етажа по-надолу най-сетне ми подсказва, че трябва да стана от леглото. Вземам душ и докато суша косата си, забелязвам, че корените ми са вече видими. Изваждам боята в цвят карамеленокафяво изпод мивката, за да си напомня да ги обработя довечера. Отминаха дните, когато плащах – не, когато Ричард плащаше – стотици долари за подстригване и боядисване.
Отварям стария черешов гардероб, купен от леля Шарлот от пазара за антики. Някога имах дрешник, по-широк от стаята, в която се намирам сега. Цели редици с окачени рокли, подредени според цвят и сезон. Купчини дизайнерски джинси с различна степен на изтърканост. Дъга от кашмирени пуловери край едната стена.
Тези дрехи никога не означаваха кой знае какво за мен. Обичайно носех клин за йога и удобен пуловер. Като навита на пружинка се преобличах в по-стилен тоалет малко преди Ричард да се прибере у дома.
Все пак сега съм благодарна, че когато Ричард ме накара да се изнеса от къщата в Уестчестър, взех няколко куфара със скъпи дрехи. Като продавач-консултант в „Сакс“ на третия етаж с маркови щандове завися от комисионите, така че е жизненоважно да поддържам впечатляващ външен вид. Взирам се в роклите, окачени в гардероба с почти военна прецизност, и избирам „Шанел“ в тюркоазен цвят. На едно от марковите копчета има вдлъбнатина и роклята ми е по-широка, отколкото когато я носех като че в минал живот. Нямам нужда от кантар, та да ме информира, че съм свалила килограми. При моя ръст от сто шейсет и седем сантиметра и половина дори мярка четири вече ми е голяма и се налага дрехите ми да бъдат стеснени.
Влизам в кухнята, където леля Шарлот си хапва кисело мляко с пресни боровинки, и я целувам. Кожата на бузата ѝ е мека като поръсена с талк.
– Ванеса, добре ли спа? – пита ме тя.
– Да – излъгвам.
Тя застава до кухненския плот боса в широкия си костюм за китайски бойни изкуства и се взира през очилата си в гърба на стар плик, върху който пише пазарски списък за продукти. За леля Шарлот движението е ключът към психическото здраве. Постоянно ме подканва да се разходя с нея през Сохо, да я придружа на лекция за живопис или на филм в Линкълн Сентър, но аз си знам, че на мен раздвижване няма да ми помогне. Маниакалните мисли могат да те съпровождат навсякъде.
Загризвам препечена филийка от пълнозърнест хляб и пъхвам в чантата си протеиново блокче и ябълка за обяд. Леля Шарлот не скрива облекчението си, че съм си намерила работа и не само защото на пръв поглед най-сетне се съвземам. Объркала съм начина ѝ на живот; обикновено тя прекарва сутрините си в резервната спалня, която ѝ служи като художническо ателие, полага маслени бои върху платна, създава илюзорни светове, много по-красиви от този, който обитаваме. Но никога не се оплаква. Когато бях малка и мама имаше нужда от своите „дни без светлина“, както ги наричах, обаждах се на леля Шарлот, нейната по-голяма сестра. Достатъчно беше да ѝ пошепна „Тя пак си почива“ и леля пристигаше с малък сак с вещи за преспиване, протягаше ръце с неизмиваеми петна от боя по тях и ме поемаше в прегръдка с мирис на масло от ленено семе и лавандула. Нямаше свои деца и това ѝ даваше свобода да си подрежда живота както желае. За мое щастие, беше поставила мен в центъра му, когато имах най-голяма нужда от нея.
– Бри... круши... – мърмори си леля Шарлот и добавя храни в списъка със своя почерк, изпъстрен с много завъртулки. Със стоманеносивата си коса, прибрана на раздърпан кок, и с еклектичния набор от предмети пред себе си – кобалтовосиня стъклена купичка, морава фаянсова чаша, сребърна лъжичка – е истинско вдъхновение за натюрморт. Апартаментът ѝ с три спални е просторен, тъй като леля Шарлот и чичо Бо, който почина преди години, го бяха купили още преди цените на недвижими имоти в квартала да скочат до небето, обаче има атмосферата на стара фермерска къща. Дървените подове са неравни и скърцат, всяка стая е със стени в различен цвят – яркожълто, сапфиреносиньо, тревнозелено.