Да ги вземе, беше точка в списъка ѝ със задачи, надраскан на гърба на училищна програма. Там пишеше още да отнесе книги в складовата клетка на Ричард, да си купи бански и да промени адреса си в клона на пощата.
Телефонът ѝ иззвъня точно в седем.
– Наеха ме в реклама за дезодорант. Аз съм потно момиче номер три!
– Джоузи? – попита Нели.
– Прощавай, прощавай, не исках да звъня толкова рано, но опитах с всички други. Марго може да поеме първата част от смяната ми – обясни Джоузи. – Трябва ми някой да я смени в два.
– О, аз... – подхвана Нели.
– Ще имам дори реплика! – възкликна Джоузи. – Ще мога да получа картата си за членство в актьорската гилдия.
Имаше безброй причини, поради които Нели да откаже. Празненството за завършването нямаше да приключи преди един. Още не беше доопаковала вещите си там. А довечера беше вечерята с Ричард и Морийн.
Но Джоузи беше добра приятелка. И вече от две години се опитваше да получи членска карта за актьорската гилдия.
– Добре, добре, стискам ти палци – отвърна Нели. – Хубавичко да се изпотиш.
Джоузи се разсмя.
– Обичам те! – викна.
Нели разтърка слепоочията си. Зад тях бе започнало да пулсира тъпо главоболие.
Отвори лаптопа си и изпечата до себе си имейл с тема „Задачи“.
„Химическо чистене, да опаковам книгите, в „Гибсънс“ в 2 ч., Морийн в 7 ч.“
Звуков сигнал я извести, че има чакащи съобщения: Линда напомняше на учителките да дойдат по-рано за празненството. Лесли от някогашното женско студентско дружество, която още живееше във Флорида, я поздравяваше за годежа ѝ. Нели спря и изтри този имейл, без да отговори. Леля ѝ я питаше има ли нужда от помощ за нещо преди сватбата. Известие, че автоматичната ѝ месечна благотворителна вноска е изтеглена от разплащателната ѝ сметка. Следваше имейл от сватбения фотограф.
„Да ви върна ли депозита, или ще смените датата?“, беше написал.
Нели се намръщи, не откриваше никакъв смисъл в думите. Взе мобилния си телефон и набра номера, изписан в края на съобщението му.
Фотографът вдигна след третото позвъняване и звучеше сънен.
– Стойте така – каза, когато тя го попита за имейла. – Чакайте да ида в офиса си.
Тя чу стъпките му и после шумолене на хартия.
– Да – каза фотографът. – Ето го съобщението. Миналата седмица сме уведомени, че сватбата се отлага.
– Какво? – Нели беше започнала да кръстосва малката си спалня, като на всяка крачка минаваше покрай сватбената си рокля. – Кой ви е уведомил?
– Асистентката ми е приела известието – отвърна фотографът. – Каза, че сте били вие.
– Не съм се обаждала! И не сме сменяли датата! – възрази Нели и се отпусна тежко на леглото.
– Съжалявам, но тя работи при мен от две години и никога не е допускала подобна грешка.
Двамата с Ричард искаха сватба с малко гости.
– Ако я направим в Ню Йорк, ще трябва да поканя всичките си колеги – казал бе той. Откри красив курорт във Флорида недалеч от къщата на майка ѝ – сграда с бели колони, гледаща към океана, заобиколена от палми, червени и оранжеви хибискуси – и плащаше цялата сметка, включително стаите за гостите, храната и виното. Дори беше покрил разноските за самолет на Сам, Джоузи и Марни.
Когато разглеждаха уебсайта на фотографа, на Ричард му харесаха образите в журналистически стил.
– Всички други предлагат типичните вдървени пози – отбеляза. – Този улавя точно каквото аз харесвам.
Тя спестяваше от седмици, защото искаше сметката за фотографа да е сватбеният ѝ подарък за него.
– Вижте... – подхвана тя. Гласът ѝ пресекна както винаги, когато беше на ръба да се разплаче. Може би курортът щеше да намери друг фотограф, но нямаше да е същото. – Не искам да ви упреквам, но грешката очевидно идва от ваша страна.
– В момента гледам съобщението – каза фотографът. – Но почакайте, нека проверя нещо. В колко казахте, че е церемонията ви?
– В четири. Канехме се да направим снимките преди това – отговори Нели.
– Вече се ангажирах за друга фотосесия в три – обясни фотографът. – Но ще го наредим някак. Там става дума за годежен портрет, вероятно няма да възразят да го отложим с около час.
– Благодаря ви – едва чуто промълви Нели.
– Разбирам, това е вашият сватбен ден. Всичко трябва да е идеално.
Ръцете ѝ трепереха, когато затвори телефона.
И всичко щеше да е идеално. Само дето... Тя отвори най-горното чекмедже на тоалетката и извади отвътре малка сатенена торбичка, в която имаше светлосиня носна кърпичка с монограм. Беше на баща ѝ и тъй като баща ѝ нямаше как да я поведе по пътеката, Нели възнамеряваше да я върже около букета си. Искаше да усеща присъствието му в този символичен преход.