Времето ми изтича.
Трябва да я видя. Днес чаках пред апартамента ѝ с часове, но тя не се появи.
Дали е уплашена? Дали предусеща какво се задава?
Избирам да си позволя една последна бутилка вино. Ще го изпия и пак ще преговоря плана си. Но ми хрумва да свърша нещо, преди да се отправя към магазина за алкохол. И по чудо този прост акт ми дава в ръцете неочакван шанс.
Решавам да се обадя на Морийн. Дори и след всички тези години тя си остава човекът, с когото Ричард е най-близък.
Не сме говорили от известно време. Отношенията ни започнаха по най-приятен начин, но през време на брака ни с брат ѝ настройката ѝ към мен започна да се променя. Тя се отдръпна. Сигурна съм, че Ричард е споделял с нея. Нищо чудно, че се държеше на дистанция от мен.
В началото се бях опитала да си създам независими отношения с нея. За Ричард изглеждаше важно двете да се сближим. Така че ѝ се обаждах през седмица или две. Само дето темите ни за разговор бързо се изчерпаха. Морийн имаше докторска степен и всяка пролет пробягваше Бостънския маратон. Рядко пиеше, най-много по чаша шампанско в специални случаи, и ставаше в пет сутринта да се упражнява на пиано, инструмент, който бе започнала да изучава като възрастна.
Скоро след сватбата ни придружих Ричард и Морийн на ски ваканцията, която всяка година организираха за нейния рожден ден. Спускаха се с лекота по пистите, а аз само ги бавех. Накрая започнах да си тръгвам по обед и се сгушвах до камината с горещ пунш, докато те се върнеха възбудени и поруменели да ме вземат за вечеря. Винаги ме канеха да ги придружавам, но след този първи случай аз никога повече не отидох с тях. Стоях си у дома, докато те заминаваха за Аспън или Вейл, а за четиресет и петия рожден ден на Морийн – в Швейцария.
Сега избирам номера на мобилния ѝ телефон и тя вдига след третото позвъняване.
– Един момент – казва, после чувам приглушения ѝ глас: – До 92-ра и Лексингтън, моля.
Значи вече е в града; идва през лятото да води курс в Колумбийския университет.
– Ванеса? – казва. – Как си?
Тонът ѝ е премерен. Неутрален.
– Добре съм – лъжа. – А ти?
– И аз също – отвръща.
В една от лекциите, които слушам, се описва психологически експеримент: водещият го прожектира няколко лица на екран и курсистите трябва бързо да определят изписаните по тях емоции. Беше удивително. За по-малко от секунда без никакви други насоки освен леко разместване в чертите на лицето почти всички успяваха да разграничат правилно отвращение от страх и изненада от радост. Но аз винаги съм смятала, че и гласовете имат изражения, които мозъкът ни е способен да разчете и категоризира чрез почти недоловими нюанси в тона.
Морийн не иска да има нищо общо с мен. Тя ще приключи разговора много бързо.
– Чудех се дали не може да се видим за обяд утре – казвам. – Или на кафе?
Чувам Морийн да издиша.
– Сега съм малко заета.
– Мога аз да дойда при теб – настоявам. – Питам се... за сватбата... Дали Ричард...
– Ванеса – прекъсва ме тя. – Ричард продължава напред с живота си. И ти трябва да направиш същото.
Пробвам пак.
– Само исках да...
– Моля те, престани. Просто престани. Ричард ми каза, че постоянно се обаждаш... Разбирам, разстроена си, че отношенията ви приключиха. Но той е мой брат.
– Виждала ли си я? – изтърсвам. – Той не може да се ожени за нея. Не я обича... невъзможно е...
– Съгласна съм, че е много внезапно. – Гласът на Морийн е поомекнал. – Знам, че ти е трудно да си мислиш как е с друга, а не с теб. Но Ричард просто продължи напред.
И тогава последната тъничка нишка, която ме свързва с Ричард, се къса с щракването на телефона.
Стоя и се усещам напълно изтръпнала. Морийн винаги е била закрилнически настроена към Ричард. Питам се дали ще се сприятели с новата му жена, дали ще обядват заедно...
Яснотата нахлува в помътения ми мозък, сякаш е включена енергична чистачка върху стъклото на кола. 92-ра и Лексингтън. Там е ресторант „Сфолия“, един от любимите на Ричард. А часът е почти 7, наближава време за вечеря.
Морийн явно съобщаваше адреса на таксиметров шофьор. Ресторантът е далеч от Колумбийския университет, но пък е близо до апартамента на Ричард. Възможно ли беше тя да отива да се срещне с него... с тях... там?
Трябва да я срещна насаме, без Ричард да види.
Ако тръгна сега, може да я изчакам на ъгъла, докато пристигне. Ако ли не, мога да поискам маса близо до дамската тоалетна и да я последвам вътре, като я посети.
Нужни са ми само две минути.
Поглеждам отражението си в огледалото до скрина. Вярно, че трябва да стигна там бързо, но също така е необходимо да изглеждам представително, та да се слея с клиентелата. Отделям момент да среша косата си, поставям си от новия гланц за устни „Клиник“, като със закъснение осъзнавам, че нюансът е твърде блед за белезникавия ми тен. Слагам малко фон дьо тен да прикрие сенките под очите ми, а после руж.