Напоследък не бях се виждала с моите приятелки и сега почувствах, че ми липсват. Те още бяха на пълен работен ден, а през уикенда, когато излизаха да бъбрят за мъжете, с които се бяха запознали, аз винаги бях с Ричард.
След няколко минути барманът постави пред мен чаша бяло вино.
– С комплиментите на господина в края на бара – каза ми.
Погледнах натам и видях мъж да вдига чаша с коктейл към мен. Помня, че повдигнах чашата с вино с лявата си ръка с надежда той да забележи венчалния ми пръстен и отпих леко, преди да я бутна встрани.
– Не обичате шардоне ли? – попита глас мигове по-късно.
Мъжът беше нисък, но мускулест, с къдрава коса. Пълна противоположност на Ричард.
– Не, добро е, благодаря – отвърнах. – Просто чакам съпруга си. – И отпих още малко, за да смекча неволната рязкост.
– Ако бяхте моя жена, нямаше да ви оставя да чакате на бара, където кой знае кой може да ви налети – подхвърли мъжът.
Разсмях се, като все още държах чашата с вино.
В този момент погледнах към входа и очите ми срещнаха тези на Ричард. Видях го как обхваща цялата картина – мъжа, виното, пискливия ми нервен смях. После той се приближи към мен.
– Мили! – викнах и се изправих.
– Мислех, че ще си на масата – каза той. – Надявам се още да ни я пазят.
Къдрокосият мигом се оттегли, а Ричард даде знак на хостесата.
– Искате ли да вземете чашата си с вино с вас? – попита тя.
Аз само поклатих безмълвно глава.
– Всъщност не го пиех – пошепнах на Ричард, докато вървяхме към масата ни.
Челюстта му се стегна. Не ми отговори.
Толкова съм погълната от спомена, че не осъзнавам как съм се озовала сред движението, докато някой не ме хваща за ръката и не ме изтегля рязко назад. Секунда по-късно пикап за доставки профучава и надува клаксона.
Изчаквам още малко, докато светофарът светне в зелено. Представям си как Ричард поръчва паста със сепия за новата си любима и ѝ казва, че непременно трябва да я опита. Виждам го как се надига леко от стола си, щом тя се извинява, че трябва да отиде до тоалетната. Питам се дали Морийн няма да се наведе към Ричард с одобрително кимане в смисъл „Тази е по-добра от последната“.
Вечерта, когато непознатият ме почерпи с чаша вино и аз пийнах няколко глътки, за да не бъда груба, храненето ни беше съсипано. Ресторантът бе толкова елегантен със стената си с голи тухли и интимни кътчета, но Ричард почти не ми проговори. Опитах се да подхвана разговор, коментирах храната, питах го за деня му, но след известно време се отказах.
Когато той най-сетне проговори, след като бях бутнала настрани чинията си с недоядена паста, усетих думите му като болезнено ощипване.
– Онзи от колежа, от когото си забременяла... – подхвърли. – Още ли си в контакт с него?
– Какво? – ахнах. – Ричард, не... не съм го чувала от години.
– Какво още не си ми казала?
– Аз не съм... нищо! – избъбрих.
Тонът му беше в пълен разрез с елегантната обстановка и усмихнатия сервитьор, приближаващ с десертното меню.
– Кой беше онзи, с когото флиртуваше на бара? – попита Ричард.
Бузите ми пламнаха при това ново обвинение. Забелязах, че мъжът и жената от съседната маса бяха чули думите му и сега ни гледаха.
– Нямам представа кой е – отвърнах. – Почерпи ме питие. Толкова.
– И ти го изпи – присви очи Ричард и стисна устни. – Въпреки че може да навреди на бебето ни.
– Няма никакво бебе! – възкликнах. – Ричард, защо си ми толкова ядосан?
– Искаш ли да поднесеш още някое откровение, след като научаваме все повече един за друг, мила?
Примигнах, за да отпъдя сълзите, които ми смъдяха на очите, после рязко бутнах назад стола си и дървените му крака остъргаха пода. Грабнах си палтото и излязох навън под все още валящия сняг.
Стоях отпред с рукнали по лицето ми сълзи и се чудех къде мога да ида. Тогава той се появи.
– Съжалявам, скъпа – промълви и виждах, че е искрен. – Имах ужасен ден. Не биваше да си го изкарвам на теб.
Протегна ръце и миг по-късно потънах в обятията му.
Той галеше косата ми и хлипането ми прерасна в шумно изхълцване. Ричард се засмя тихо.
– Любов моя – отрони. Всичката жлъч бе изчезнала от тона му, заместена от кадифена нежност.
След тази вечер никога повече не отидохме в „Сфолия“.
Почти съм там вече. Прекосих парка и ми остава да измина още три пресечки. Гърдите ми са стегнати, едва дишам. Копнея да приседна за минута, но не мога да пропусна шанса си да я видя.
Насилвам се да тичам по-бързо, да избягвам решетките на шахтите, дето дебнат да заклещят токовете ми, да заобиколя прегърбения мъж с бастун. И тогава стигам до ресторанта.