Отварям вратата и се забързвам през тясното фоайе покрай гишето на хостесата.
– Моля! – виква след мен жената, която държи менютата, но аз не ѝ обръщам внимание. Обхождам с поглед сектора на бара и хората, седящи по масите. Няма ги тук. Но има друга зала и тъкмо нея предпочита Ричард, защото е по-тиха.
– Мога ли да ви услужа?
Хостесата ме е последвала.
Втурвам се към задната зала, препъвам се в стъпало и се улавям за стената, за да запазя равновесие. Оглеждам всички маси, после проверявам повторно.
– Имаше ли тук тъмнокос мъж с млада руса жена? – питам задъхано. – Може би и друга жена ги е придружавала.
Хостесата примигва и прави крачка назад от мен.
– Много хора минаха през ресторанта тази вечер. Не съм...
– Резервациите! – почти изкрещявам. – Моля ви, проверете... Ричард Томпсън! Или пък е била на името на сестра му – Морийн Томпсън!
Приближава друг човек. Здравеняк с тъмносин костюм и смръщени вежди. Виждам как хостесата се споглежда с него, после той хваща ръката ми над лакътя.
– Защо не излезем навън? – подканя ме. – Не е нужно да смущаваме хората, които се хранят.
– Моля ви! – настоявам. – Трябва да знам къде са!
Мъжът ме изтиква към изхода със здрава хватка.
Усещам, че започвам да треперя. „Ричард – казвам си наум. – Моля те, не се жени за нея...“
Нима съм го изрекла на глас? Хората в ресторанта внезапно се смълчават. Всички ме гледат.
Закъсняла съм. Но как е възможно? Не биха могли да се нахранят за толкова кратко време. Опитвам се да си припомня инструкциите на Морийн към шофьора на таксито. Да не би да е изрекла нещо съвсем друго? Или съзнанието ме е подвело, като ми е казало каквото искам да чуя?
Мъжът в костюма ме изтласква до ъгъла на улицата. Отново плача, риданията ми са бурни и невъздържани. Но този път няма прегръдка около мен. Няма нежни пръсти, които да отмахват косата от лицето ми.
Съвсем сама съм.
Глава 15
Нели си бе мислила веднъж преди, че е влюбена, когато беше още в колежа. Привечер той идваше с колата си на ъгъла срещу къщата, където живееше с останалите от женското дружество, а тя изтичваше към него през тревната площ и топлият вятър галеше босите ѝ крака. Той изваждаше меко одеяло от задната седалка на своята „Алфа Ромео“ и го постилаше на брега, после ѝ подаваше манерката с бърбън. Тя прилепяше устни към мястото, което неговите бяха допирали преди миг, а кехлибарената течност затопляше гърлото и стомаха ѝ.
Щом слънцето залезеше, смъкваха дрехите си и се надбягваха към океана, а после се увиваха в одеялото. Тя обичаше соления вкус по кожата му.
Той рецитираше поезия и ѝ показваше съзвездията в небето. Беше пристрастен към своята непоследователност: звънеше ѝ по три пъти на ден, после я игнорираше през уикенда.
Нищо в тази връзка не беше реално.
Тя не се дразнеше, когато той изчезваше за ден или два – до онази октомврийска вечер, когато ѝ беше нужен. Звъня му отново и отново, оставяше все по-напрегнати съобщения. Но той така и не отговори.
Дни по-късно се появи с евтин букет карамфили и тя му позволи да я утеши. Мразеше го, че я бе изоставил така. А още повече мразеше себе си, задето заплака, когато той каза, че трябва да си иде.
Обеща си следващия път да е по-разумна. Никога вече нямаше да е с мъж, който се разсейваше, щом тя политаше да падне.
Но Ричард правеше нещо повече.
Някак си я улавяше, преди сама да е осъзнала, че е на път да се препъне.
– Морийн е страхотна – каза Нели на Ричард, докато вървяха хванати за ръка към апартамента му.
– Стана ми ясно, че и тя много те хареса – отвърна Ричард и стисна дланта ѝ.
Побъбриха още малко, после Ричард посочи заведението за сладолед през улицата.
– Знам, че тайничко искаше десерт – подхвърли.
– Сърцето ми казва да, но диетата не позволява – изпъшка Нели.
– Беше последният ти работен ден, нали така? – припомни Ричард. – Заслужаваш да го отбележиш. Как мина празненството в забавачката?
– Линда ме помоли да кажа няколко думи – заразправя Нели. – Към края ме задавиха сълзи, а Джона си помисли, че ми е трудно да разчета бележките си, и се провикна: „Първо си го прочети наум, а после го кажи. Хайде, ще успееш!“.
Ричард се разсмя и се наведе да я целуне, но в същия миг от телефона ѝ гръмна мелодията на „Чадър“ на Риана – рингтона, който беше избрала за Сам.
– Няма ли да отговориш? – попита Ричард. Не изглеждаше подразнен от прекъсването, така че Нели го направи.
– Здравей, ще се прибираш ли тук тази вечер? – попита Сам.
– Нямах такива намерения – отвърна Нели. – Защо, какво има?
– Някаква жена дойде да види апартамента. Чула, че си търся нова съквартирантка. След като си тръгна, не мога да си открия ключовете.