Усещаше тялото му вдървено под допира ѝ.
– Живеех при нея, за да спестим пари, и вземах много заеми. Също така си скъсвах задника от работа.
Тя усещаше, че Ричард не е споделял за тази част от живота си с много хора.
Лежаха един до друг смълчани в продължение на няколко минути, после Нели бавно започна да осъзнава, че откровението на Ричард ѝ дава обяснение за някои неща.
Маниерите му бяха толкова безупречни, че изглеждаха едва ли не хореографирани. Умееше да отстоява своето във всякакъв разговор – било с таксиметров шофьор, или с цигулар от филхармонията на благотворително събитие. На нощното му шкафче имаше списания от всякакъв характер, а също и книги с биографии. Тя го бе мислила за хамелеон, от онези хора, които без усилие могат да се впишат навсякъде.
Ала явно се беше тренирал грижливо в тези умения – или може би Морийн му бе преподала някои.
– А майка ти? – попита Нели. – Знам, че е била домакиня...
– Да – каза Ричард. – Също така пушачка на „Вирджиния слимс“ и зрителка на телевизионни сериали.
Би могло да бъде шега, само дето не се долавяше хумор в гласа му.
– Майка ми никога не е посещавала колеж – продължи Ричард. – Морийн беше тази, която ми помагаше с домашните. Тя ме насърчаваше, казваше ми, че съм достатъчно умен да постигна каквото пожелая. На нея дължа всичко.
– Но родителите ти... те са те обичали – подхвана Нели, като си мислеше за снимките по стената на Ричард. Знаеше, че са загинали в автомобилната катастрофа, когато той е бил само на петнайсет, и тогава е отишъл да живее при Морийн, но не беше осъзнавала колко важна роля бе играла сестра му в изграждането на характера му.
– Разбира се – отвърна той.
Нели се канеше да разпитва още за тях, но гласът на Ричард я спря.
– Много съм уморен – каза. – Да оставим тази тема.
Нели положи глава върху гърдите му.
– Благодаря ти, че сподели с мен – промълви. Мисълта колко напрегнато се е борил, как е работил като келнер и невинаги е бил уверен в себе си породи у нея чувство на нежност.
Той беше толкова тих, та тя си помисли, че е заспал, но после той се преобърна върху нея и започна да я целува, езикът му се плъзна между устните ѝ, коляното му раздели бедрата ѝ.
Не беше готова за него и пое рязко дъх, когато влезе в нея, но не го накара да спре. Той притисна лице в шията ѝ, обхванал главата ѝ между дланите си. Свърши бързо и остана да лежи върху нея, като дишаше тежко.
– Обичам те – продума тихо Нели.
Не беше сигурна дали я е чул, но тогава той повдигна глава и я целуна нежно по устните.
– Знаеш ли какво си помислих първия път, като те видях, моя малка Нели?- попита и приглади назад косата ѝ.
Тя поклати глава.
– Усмихваше се на едно момченце на летището. Приличаше на ангел – промълви той. – И си помислих, че ти можеш да ме спасиш.
– Да те спася? – изрече тя като ехо.
Думите му бяха едва доловим шепот.
– От мен самия.
Глава 16
Преди години, малко след като се бях преместила в Ню Йорк, отивах на работа и се любувах на гледките наоколо: високи сгради, откъслеци от разговори на разни езици, жълти таксита, стрелкащи се по улиците, подвиквания на улични продавачи, предлагащи всичко от бретцели до фалшиви чанти „Гучи“. И тогава потокът на пешеходците рязко спря. Видях по-напред няколко полицаи, струпани край сиво одеяло, което някой бе захвърлил смачкано върху тротоара. До бордюра беше спряла линейка с работещ двигател.
– Някой е скочил отвисоко – обади се човек близо до мен. – Сигурно току-що се е случило.
Тогава осъзнах, че одеялото покрива изпотрошено тяло.
Стоях там близо минута с усещането, че би било проява на неуважение да прекося улицата и да заобиколя сцената, въпреки че полицаите ни насочваха да направим точно това. Тогава видях обувка до бордюра. Само една. Простичка, синя, на ниска подметка, преобърната настрани, с леко протъркана пета. От онзи тип обувки, които жена избира за работа, изискваща от нея да е добре облечена, но пък и да може да ги изтърпи през целия ден. Може би касиерка в банка или чиновничка в хотел. Полицай се наведе да я прибере в полиетиленово пликче.
Не можех да спра да мисля за тази обувка и за жената, на която е принадлежала. Тази сутрин беше станала, облякла се беше и бе прекрачила перваза на прозореца във въздуха.
На следващия ден огледах вестниците, но за инцидента се споменаваше съвсем бегло. Така и не разбрах какво я бе тласнало към отчаяния акт – дали го беше планирала, или нещо у нея внезапно се бе пречупило.
Струва ми се, че след всички тези години вече знам отговора: случили са се и двете неща. Защото нещо у мен най-сетне се скърши, но си давам сметка, че отдавна вървя към този момент. Звъненето по телефона, тайното наблюдаване, другите неща, които правих... Кръжа около заместничката си, приближавам се все повече към нея, преценявам я. Подготвям се.