Носната кърпичка на баща ѝ.
Имаше няколко мрежести джоба на капака на куфара ѝ и тя беше сигурна, че я сложи в един от тях. Само че не я видя при пренареждането.
Отново отвори ципа и взе да дири опипом меката кесийка, а движенията ѝ ставаха все по-трескави.
Всичките ѝ дрехи вече започваха да се мачкат, но тя ги бутна настрани, за да претърси мрежестите джобове. Не можеше да открие кесийката; там бяха чорапите, сутиените и бикините ѝ и нищо друго.
Седеше на ръба на леглото, отпуснала глава върху дланите си. Опакова повечето от вещите си още преди няколко дни. Толкова бдеше за малкото синьо парче плат; то бе единствената незаменима вещ, която щеше да занесе за сватбата.
Почукване на отворената врата на стаята ѝ я накара да трепне. Извърна рязко глава.
– Нели?
Беше само Ричард.
Не беше го чула да влиза, сигурно беше използвал новия ключ, който тя му даде.
– Не мога да намеря кърпичката на татко! – изплака тя.
– Къде я видя за последно? – попита той.
– В куфара си – отвърна Нели. – Но вече не е там. Всичко прерових и вече трябва да тръгваме за летището, а ако не мога...
Ричард огледа стаята, после вдигна куфара. Тя видя синия памучен квадрат и затвори очи.
– Благодаря ти – промълви. – Но как така не я видях? Мислех, че съм погледнала там, само че бях в такава паника, та...
– Сега всичко е наред – каза той. – Хайде, самолетът няма да те чака.
После Ричард отиде до тоалетката, взе плажната шапка и я завъртя на пръста си, след което я постави на главата ѝ.
– С нея ли ще летиш? – попита. – Много си сладка така.
– Ами явно ще летя с нея – отвърна Нели.
Дори отиваше на джинсите ѝ, на тениската на райета и кецовете без връзки „Конвърс“, които Нели винаги обуваше за полет, защото лесно се събуваха и обуваха за проверките.
Майка ѝ не разбираше. Ричард с лекота оправяше всичко. Все едно къде щяха да живеят, тя щеше да е в пълна сигурност с него.
Той взе куфарите ѝ и се отправи към вратата.
– Знам, че имаш спомени от това жилище – каза той. – Но скоро ще си създадем нови и по-хубави спомени. Готова ли си?
Беше стресирана и уморена, все още я болеше от жегналите я коментари на майка ѝ, отгоре на всичко така и не успя да се освободи от проклетите четири килограма. Но Нели кимна и го последва навън. Ричард щеше да изпрати носачи за кафявите кашони в дрешника ѝ, както и за онези, които беше оставила в складовата му клетка, и те щяха да бъдат доставени в новата къща.
– Паркирал съм през няколко пресечки – съобщи Ричард и остави куфарите ѝ на тротоара. – Връщам се след минути, скъпа.
Той се отдалечи, а тя огледа улицата си. През няколко сгради пикап за доставки работеше на празен ход, а двама мъже се мъчеха да извадят огромно кресло през задната му врата. Освен тях и жена, чакаща на автобусната спирка с гръб към Нели, улицата беше безлюдна.
Нели затвори очи и наклони глава назад, за да усети топлината на ранното следобедно слънце по бузите си. Чакаше да чуе името си в знак че е време да тръгват.
Глава 18
Заместничката ми не вижда как тръгвам към нея.
Когато ме усеща и шокът изпълва очите ѝ, вече съм съвсем близо.
Оглежда се отчаяно, вероятно в усилие да открие път за бягство.
– Ванеса? – пита със смайване в гласа.
Учудена съм, че ме е разпознала толкова бързо.
– Здравей – казвам.
Тя е по-млада от мен, тялото ѝ е с по-сочни извивки, но сега, след като съм върнала естествения цвят на косата си, сме си заприличали като сестри.
Толкова отдавна предвкусвам този момент. Учудващото е, че не чувствам никаква паника.
Дланите ми са сухи. Дишането ми е нормално.
Най-после съм пристъпила към замисленото.
Днес съм много различна жена, отколкото преди години, когато с Ричард се влюбихме един в друг.
Всичко у мен е трансформирано.
На двайсет и седем бях жизнерадостна учителка в забавачка, която мразеше суши и обичаше филма „Нотинг Хил“.
Разнасях подноси с бургери на почасовата си работа като келнерка, преравях магазините за дрехи втора употреба, ходех на танци с приятелки. Нямах никаква представа колко съм прелестна. Каква щастливка съм.
Имах толкова много приятелки. Изгубих всички до последната. Дори Саманта.
Сега ми е останала само леля Шарлот.
В стария ми живот дори имах друго име.
Още при първата ни среща Ричард ми даде прякора Нели. И само така ме наричаше.
Но за всички останали винаги съм била – и още съм – Ванеса.
Още чувам плътния глас на Ричард как разправя историята – нашата история, – когато хората питат как сме се запознали.