В последния ни пълен ден Ричард записа двама ни за леководолазно гмуркане. Нямахме сертификати, но от управата на курорта ни казаха, че ако вземаме частни уроци при басейна, можем да се гмурнем на малка дълбочина с инструктор.
Плуването не ми доставяше удоволствие, но сред спокойната хлорирана вода се чувствах добре. Други гости се плискаха наблизо, слънцето осветяваше повърхността недалеч над главата ми, а ръбът на басейна беше само на няколко маха разстояние.
Поех дълбоко дъх, когато се качихме в моторницата, и се опитах да накарам гласа си да звучи спокойно и безгрижно.
– Колко дълго ще сме долу? – попитах инструктора Ерик. Той беше студент от университета в Санта Барбара и работеше тук през лятната си ваканция.
– Четиресет и пет минути – отговори той. – Но разполагате с въздух за повече, така че може да го продължим.
Вдигнах бодро палец насреща му, но когато с висока скорост се отдалечихме от сушата към скрит коралов риф, в гърдите ми започна да се трупа напрежение. На гърба ми беше привързан тежкият кислороден апарат, а стъпалата ми бяха обути в плавници.
Погледнах към маската за лице на главата на Ричард и чувствах как моята собствена скубе косъмчетата по чувствителните места на слепоочията ми. Ерик изключи мотора и почувствах тишината също така необятна и абсолютна като водната шир наоколо ни.
Ерик скочи от лодката, после се показа от водата и отметна коса от лицето си.
– Рифът е на около двайсет метра – каза. – Следвайте плавниците ми.
– Готова ли си, мила? – попита ме Ричард.
Беше толкова развълнуван да види синьо-жълтите скаларии, оцветените в багрите на дъгата риби-папагали, безобидните пясъчни акули. Смъкна маската си. Опитах се да се усмихна, когато сторих същото, и почувствах как гуменото уплътнение се впи болезнено в кожата около очите ми.
„Мога да се върна във всеки момент – казах си, докато слизах по стълбичката. – Няма да попадна в капан там долу.“
Мигове по-късно потънах в хладния солен океан и всичко се размаза пред погледа ми.
Чувах единствено дишане.
Не виждах нищо. Ерик беше предупредил, ако маските ни се замъглят, да ги отделим съвсем мъничко, колкото да влезе достатъчно вода, че да промие конденза. „Вдигнете едната си ръка, ако нещо не е наред, това ще е сигналът ни за тревога“, беше казал. Но аз можех само да ритам и да се мятам в опит да стигна до повърхността. Ремъците на оборудването притискаха тялото ми, смазваха гръдния ми кош. Опитах се да поема кислород, а маската ми още повече се замъгли.
Шумът беше ужасяващ. Дори и сега отчетливо мога да чуя измъченото си накъсано дишане и да усетя стягането в гърдите.
Не успявах да зърна нито Ерик, нито Ричард. Носех се сама в океана със схванати крайници и зараждащ се в дробовете ми писък.
Тогава някой ме стисна за ръката и усетих, че съм изтегляна. Всичките ми мускули омекнаха.
Изскочих на повърхността и изплюх мундщука, после дръпнах рязко маската и усетих болка от оскубване.
Бях задъхана и кашлях, опитвах се да вкарам повече въздух в дробовете си.
– Лодката е ето там – каза Ерик. – Държа те, само плувай.
Протегнах се и се вкопчих в стълбата. Бях твърде слаба да я изкача, но Ерик се метна на лодката и се наведе да ми подаде ръка. Стоварих се на пейката толкова замаяна, че трябваше да наведа глава между коленете си.
Чух гласа на Ричард отдолу.
– В безопасност си – каза той. – Погледни ме.
От налягането в ушите ми гласът му звучеше непознат.
Опитах се да направя каквото ми поръча, но той все още подскачаше сред водата, а като зърнах сините вълнички, шеметът ми се засили.
Ерик коленичи до мен и откачи ремъците ми.
– Всичко ще е наред – обеща. – Изпадна в паника, нали? Случва се понякога. Не си единствената.
– Просто нищо не виждах – прошепнах.
Ричард се изкачи по стълбичката и се прехвърли на борда, а оборудването му издрънча.
– Тук съм – каза. – О, мила, ти трепериш. Толкова съжалявам, Нели, трябваше да го предвидя.
Маската беше оставила червени отпечатъци по лицето му.
– Аз имам грижата за нея – каза на Ерик, който приключи с разкопчаването на ремъците ми и се дръпна встрани. – По-добре да се връщаме.
Ричард ме притисна до себе си, когато моторницата заподскача по вълните. Върнахме се в курорта, без никой да каже дума. След като Ерик я докара до кея, бръкна в охладителя и ми подаде бутилка вода.
– Как се чувстваш сега? – попита ме.