– Много по-добре – излъгах. Още треперех и шишето в ръката ми се тресеше. – Ричард, ти може да се върнеш...
– И дума да не става – поклати глава той.
– Хайде да те свалим на сушата – подкани Ерик. Скочи на кея и Ричард го последва. Ерик отново протегна ръка към мен. – Хвани ме.
Краката ми бяха нестабилни, но успях да му подам ръка.
Но Ричард отсече:
– Аз имам грижата.
Грабна лявата ми ръка и ме изтегли от лодката. Потрепнах при впилите се в меката ми плът пръсти и здравата му хватка, предвидена да ме подкрепи.
– Ще я отведа в стаята – каза Ричард на Ерик. – Нали ти ще върнеш оборудването ни?
– Няма проблем – отвърна Ерик. Изглеждаше обезпокоен може би защото тонът на Ричард беше малко рязък. Ричард просто се тревожеше за мен, но нищо чудно Ерик да се опасяваше, че ще подадем оплакване.
– Благодаря, че ми помогна – казах му. – Прощавай, че си изпуснах нервите така.
Ричард загърна раменете ми със суха кърпа и поехме от кея през топлия пясък към стаята ни.
Почувствах се по-добре, когато смъкнах мокрия бански и си сложих пухкав бял хавлиен халат. Ричард предложи да идем на плажа, а аз се извиних с главоболие, но настоях той да отиде.
– Просто ще си почина малко – казах му.
Истина беше, че слепоочията ми пулсираха леко – страничен ефект от гмуркането или може би просто остатъчно напрежение. Щом чух вратата да се затваря след Ричард, отидох в банята. Извадих „Адвил“ от тоалетната си чантичка, после се поколебах. До него беше оранжевата тубичка „Кзанас“, предписвано с рецепта, което си бях взела, в случай че ми предстои дълъг полет. А се поколебах, защото си помислих за майка си, както винаги, когато вземах хапче, но после изтръсках една от белите овални таблетки и я преглътнах с бутилираната вода „Фиджи“, която камериерката доставяше в стаята ни по два пъти на ден. Дръпнах тежките завеси, за да изолирам слънцето, настаних се в леглото и зачаках хапчето да подейства.
Точно когато се унасях в дрямка, на вратата се почука. Реших, че е камериерката, и подвикнах:
– Бихте ли дошли по-късно?
– Ерик е. Нося ти слънчевите очила. Ще ги оставя отпред – каза.
Знаех, че е редно да стана и да му благодаря, но усещах тялото си така натежало, че не можех да го повдигна.
– Добре – отвърнах. – Много мило от твоя страна.
Миг по-късно иззвъня мобилният ми телефон.
Взех го от нощното шкафче.
– Ало?
Никакъв отговор.
– Ричард? – попитах. Езикът ми вече бе надебелял от седатива.
Отново никакъв отговор.
Знаех какво ще видя още преди да погледна към екранчето на телефона: „Скрит номер“.
Надигнах се рязко в леглото, внезапно съвсем разбудена. Чувах само нахлуването на студен въздух през климатика в стаята ни.
Бях на хиляда и петстотин километра далеч от дома и все пак някой продължаваше да ме следи.
Натиснах копчето за прекъсване и станах от леглото. Отместих завесите и погледнах през плъзгащите се стъклени врати към балкона ни. Там нямаше никой. Огледах стаята и затворената врата на дрешника. Не беше ли отворена, когато тръгнахме?
Отидох там и дръпнах дръжката към себе си.
Нищо.
Погледнах към телефона си върху леглото. Синият екран светеше. Грабнах го и го запратих върху настлания с плочки под. Нещо се счупи, но дисплеят продължаваше да свети. Взех го и го пуснах в кофата с лед, като бръкнах навътре, докато усетих шока от смразяващ студ.
Нямаше как да го оставя там обаче; камериерката щеше да го намери, когато вземеше кофата, за да я напълни отново. Взех да ровя сред леда и го извадих, после заоглеждах трескаво стаята, докато не видях кошчето за боклук със сутрешния вестник и няколко използвани хартиени салфетки. Увих телефона си в страницата със спортния раздел и натиках хартиите обратно в кошчето.
Чистачките щяха да изсипят всичко наведнъж. Телефонът щеше да се окаже на гигантско сметище заедно с боклуците на още сто гости. Щях да кажа на Ричард, че съм го изгубила, че трябва да е изпаднал от плажната ми чанта. Беше ми го купил веднага, след като се сгодихме, заяви, че искал да се ползвам от най-качествено устройство, и знаех, че просто ще ми донесе у дома нов. Вече достатъчно бях смутила ваканцията ни, нямаше нужда да го тревожа още.
Дишането ми се поуспокои; хапчето побеждаваше страха ми. Апартаментът ни беше широк и просторен, с морави орхидеи в ниска ваза върху стъклената масичка, подове със сини плочки, бели стени. Отново отидох до дрешника, извадих ефирната си оранжева лятна рокля и златистите си сандали на висок ток. Окачих роклята на вратата на дрешника и поставих сандалите спретнато отдолу; в този тоалет щях да се появя довечера. В малкия ни хладилник имаше бутилка шампанско. Извадих я и я поставих в кофичката с лед, а до нея сложих две издължени чаши от фино стъкло.