Клепачите ми вече бяха натежали. Огледах се наоколо; всичко изглеждаше прелестно; всичко си беше на мястото. Загърнах халата си и се пъхнах под завивките. Сгуших се на лявата си страна и потрепнах. На лявата си ръка видях отчетлив червен белег, начало на синина, където Ричард ме беше стиснал, за да ме изтегли от лодката.
Имах лек пуловер, който отиваше на роклята ми. Щях да го облека, та да прикрия белега.
Обърнах се на другата страна. Кратка дрямка, казах си, и когато Ричард се върнеше, щях да му предложа да отворим шампанското, докато се приготвяме заедно за вечеря.
Утре щяхме да летим обратно за Ню Йорк; сватбеното ни пътешествие бе почти свършило. Имах нужда да изтрия спомена от този следобед. Исках още една перфектна вечер, преди да се приберем у дома.
Глава 20
Наблюдавам как барманката налива прозрачна струя водка в чашата ми и я допълва с пенлив тоник. Закрепя парченце лайм на ръба и плъзва чашата по гладката дървена повърхност, после взема празната пред мен.
– Желаете ли вода? – пита ме.
Поклащам глава. По врата ми са полепнали влажни кичури и усещам бедрата си изпотени върху пластмасовото покритие на стола. Оставила съм обувките си на пода до мен.
След като Ема отказа да ме слуша и изчезна с таксито, останах задълго да стърча на уличния ъгъл, без да знам къде да ида. Нямаше към кого да се обърна. Никой не би разбрал грандиозния ми провал.
И после, тъй като не можах да измисля алтернатива, тръгнах да вървя. С всяка стъпка болката ми растеше като прозявка, която не можеш да сдържиш. След няколко пресечки се натъкнах на бара на хотел „Робъртсън“.
Барманката мълчаливо бутва още една чаша към мен. Вода. Вдигам очи, като се чудя дали действително съм поклатила глава в отрицание, или само съм си въобразила, че съм го направила, но тя избягва погледа ми. Отдалечава се и започва да подрежда купчината вестници в другия край на барплота.
Улавям образа си в голямото огледало зад нея, същото, което отразява редиците от „Абсолют“, „Джони Уокър“, джин „Хендрикс“ и текила „Репосадо“.
Сега се виждам каквато Ема ме е видяла.
Сякаш гледам в криво огледало. Обликът, който съм искала да представя – на някогашната мен, Нели на Ричард, – е деформиран. Косата ми е изтощена от прекалено много третиране, същинска слама, без никакъв блясък. Очите ми са хлътнали на изпитото лице. Гримът, който положих така старателно, е размазан. Нищо чудно, че барманката се опитва да ме задържи трезва; аз съм в лобито на добър хотел, посещаван от бизнесмени от цял свят и предлагащ скоч по двеста долара чашата.
Отново усещам вибрацията на телефона си. Насилвам се да го извадя от чантата си и виждам пет неотговорени повиквания. Три са от „Сакс“, като започват от десет сутринта. Две са от леля Шарлот през последните трийсет минути.
Само едно нещо може да пробие през обхваналата ме затъпяваща болка: мисълта, че леля Шарлот се тревожи. Затова вдигам.
– Ванеса? Добре ли си?
Нямам идея как да отговоря.
– Къде си? – пита тя.
– На работа – казвам.
– Лусил ми се обади, че не си отишла – контрира ме тя.
Леля ми е моят контакт за спешни случаи, нейния телефон вписах на формуляра при кандидатстване.
– Просто имах нужда... Ще ида по-късно днес... – правя опит, но леля ми ме прекъсва.
– Къде си? – повтаря с категоричен тон.
Трябваше да ѝ кажа, че се прибирам у дома, че грипът ми се е върнал. Редно бе да измисля оправдание, та да я успокоя. Но звукът на гласа ѝ – единственото, което ми вдъхва сигурност в този живот – ме отказва да я лъжа. Така че ѝ давам името на хотела.
– Не мърдай оттам – нарежда ми тя и затваря телефона.
Ема вече трябва да е стигнала на пробата си. Чудя се дали се е обадила на Ричард да му се оплаче, че съм я причакала. Спомням си как съжалението в погледа ѝ беше изместено от презрение; не съм сигурна кое от двете ме жегна повече. В паметта ми изникват стройните ѝ крака, които тя прибира в таксито, затварящата се врата, отдалечаващите се очертания на главата ѝ, в които се взирам.
Питам се дали сега Ричард ще поиска да се свърже с мен.
Преди да съм успяла да поръчам ново питие, чувам потракването на ортопедичните чехли на леля Шарлот зад гърба си. Виждам я как обхваща с поглед новия цвят на косата ми, празната ми чаша за коктейл, босите ми стъпала.
Чакам я да заговори, но тя просто сяда на стола до мен.
– Ще желаете ли нещо? – пита я барманката.
Леля Шарлот се взира в менюто с коктейлите.