– „Сайдкар“, моля – отговаря.
– Добре, няма го в менюто, но не е проблем да ви го приготвя – казва жената. Леля ми изчаква, докато тя сипва коняк и портокалов ликьор върху лед и изстисква вътре лимон.
Леля Шарлот отпива глътка и оставя замразената си чаша. Приготвям се за мъчни въпроси, но те така и не идват.
– Не мога да те принудя да споделиш какво става – заговаря тя. – Но моля те, поне престани да ме лъжеш.
На кокалчето под показалеца ѝ е останало петънце жълта боя и аз се взирам в него.
– Коя бях аз, след като се омъжих? – попитах я. – Какво виждаше?
Леля Шарлот се обляга назад и кръстосва крака.
– Ти се промени – казва. – Липсваше ми.
Тя също ми липсваше. Леля Шарлот се запозна с Ричард чак преди самата сватба, защото с приятелка художничка от Париж си бяха разменили апартаментите за една година. След като се върна в Ню Йорк, двете се виждахме – в началото по-често, а с годините все повече разреждахме срещите.
– За пръв път забелязах нещо вечерта на рождения ти ден – подхваща леля Шарлот. – Ти не беше каквато те познавах.
Знам точно за коя вечер говори. Беше август, малко след първата годишнина от сватбата ни.
– Тогава навърших двайсет и девет – кимвам. Две години по-възрастна, отколкото е Ема сега. – Ти ми донесе букет розови кученца.
Подари ми и малка картина с размера на книга с твърди корици. На нея бях аз в сватбения ми ден. Вместо да ме изобрази на портрет, леля Шарлот ме бе показала отзад, когато тръгвам към Ричард. Роклята ми като камбана и тънкият воал се открояват на яркосиньото небе на Флорида; изглежда, сякаш вървя към безкрайността.
Бяхме поканили леля Шарлот в Уестчестър на питие, последвано от вечеря в клуба ни. Вече бях започнала да пия хапчетата против безплодие и си спомням, че не можах да вдигна ципа на полата, която възнамерявах да нося. Беше копринена и скъпа, една от много нови луксозни дрехи, напълнили огромния ми дрешник. Бях подремнала следобеда – медикаментът „Кломид“ ме правеше сънлива – и вече закъснявах. Докато успея да се преоблека в рокля, по-милостива към фигурата ми, Ричард вече беше посрещнал леля Шарлот и ѝ наливаше чаша вино.
Чух разговора им, като наближих библиотеката.
– Винаги са били любимите ѝ цветя – казваше леля Шарлот.
– Нима? – учуди се Ричард. – Наистина ли?
Щом влязох, леля Шарлот остави на масичката увитите в целофан кученца, за да ме прегърне.
– Ще ги поставя във ваза – каза Ричард. Дискретно взе една от ленените ни коктейлни салфетки и избърса капките вода от черното мангово дърво; тази масичка ни я бяха доставили едва предишния месец.
– За теб минерална вода, скъпа – подхвърли.
Сега посягам към чашата с вода на бара пред мен и отпивам продължително. Леля Шарлот знаеше, че се опитвам да забременея, и се усмихна при забележката на Ричард, а аз осъзнах, че може да си извади погрешно впечатление от разширената ми талия и въздържанието ми от алкохол.
Леко поклатих глава, не ми се щеше да изричам думите, с които да я осветля. Не и точно тогава, пред Ричард.
– Красиво място – казва леля Шарлот сега, но аз не следя нишката. За къщата ни ли говори, или за клуба?
По онова време всичко в живота ми изглеждаше красиво: новата мебелировка, която избрах с помощта на декоратор, сапфирените обици, които Ричард ми подари по-рано същия ден, дългата алея, виеща се през пищнозелено голф игрище и покрай езеро, пълно с патици, докато приближавахме към клуба, нацъфтелите храсти около входа с бели колони.
– Всички останали хора в клуба изглеждаха толкова... – Тя се поколебава. – Установени, може би. Докато приятелите ти от града кипяха от младежка енергия.
Леля Шарлот се изразява внимателно, но аз схващам мисълта ѝ. Мъжете седяха със сака в салона за хранене – правило на клуба, – а жените като че ли се движеха по някакви неписани закони как да изглеждат и да се държат. Повечето от двойките бяха много по-възрастни от мен, но не само по тази причина не се вписвах там.
– Седнахме в ъглово сепаре – продължава леля Шарлот.
С Ричард често присъствахме на събития в клуба – фойерверките по случай Четвърти юли, барбекюто за Деня на труда, декемврийската празнична танцова забава. Ъгловото сепаре беше любимото на Ричард, защото беше тихо и му даваше поглед към салона.
– Учудена бях от уроците по голф – казва леля Шарлот.
Кимвам. И за мен бяха изненада. Естествено, Ричард ми ги преподаваше. Искаше да играем заедно, спомена пътуване до Пебъл Бийч, когато започнех да разпознавам стиковете по форма и предназначение. Аз разказах как съм се научила да отличавам стик седем от стик девет, как винаги пращам топката накриво, когато не съм упражнявала достатъчно замаха си, и колко е забавно да шофираш количката за голф. Би трябвало да се досетя, че леля Шарлот ще прозре истината през лековатите ми брътвежи.