Но докато се качвах по стълбите към стаята си, това бе само мимолетна мисъл, прелетяла като пеперудка и бързо изместена от тревогата ми по повод моята бременност. Усещането за гадене излизаше от самата ми сърцевина и обгръщаше цялото ми същество.
Даниъл дори не погледна назад към мен, докато отпътуваше. Не спирах да си припомням как мина покрай мен и изшептя „Не сега“. Показа към мен по-малко уважение, отколкото към студентката, пресрещнала го, преди да стигне до мен.
Влязох в стаята си и тихо затворих вратата, после извадих мобилния си телефон. Легнах на леглото, притиснах колене към гърдите си и му позвъних. След четири сигнала прозвуча предварително записаното му съобщение. Позвъних отново. Този път директно се включи гласова поща.
Представях си как Даниъл гледа екрана, на който се изписва кодовото име, което ми беше дал – Виктор. Дългите му заострени пръсти, същите, с които галеше крака ми, когато седях до него, хващаха телефона и натискаха бутона за отказване на обаждането. Виждала бях да го прави с други звънящи, когато бяхме заедно, но не ми бе минавало през ума, че ще го стори и с мен.
Отново набрах номера му с надеждата да разбере колко отчаяно искам да говоря с него. Но той ме игнорира.
Болката ми беше изместена от гняв. Нямаше как да не е разбрал, че нещо не е наред. Казваше, че държи на мен, само че когато истински държиш на някого, няма ли поне да приемеш обаждането му, по дяволите, мислех си.
Никога не бях ходила в жилището му, защото беше в сграда на университета и го обитаваше с още двама преподаватели. Знаех адреса обаче.
Помислих си: „Утре не ме устройва“.
Глава 22
След като леля Шарлот е дошла да ме прибере от бара на „Робъртсън“, вземам хладък душ и отмивам потта и грима си. Ще ми се да можех с такава лекота да изплакна и деня и да имам нов шанс с Ема.
Планирала бях думите си внимателно; предвиждах, че Ема ще е скептична в началото. И аз щях да съм на нейно място – още помня колко наежена бях, когато Сам проявяваше подозрителност към Ричард или когато майка ми изказваше загриженост, че губя самоличността си.
Но бях приела, че Ема поне ще ме изслуша. Че ще имам възможността да посея у нея съмнения, които да ѝ подскажат по-внимателен поглед към мъжа, с когото бе избрала да прекара остатъка от живота си.
Ала вече е ясно, че си е създала твърдо мнение за мен – как не може да ми се има доверие.
Сега осъзнавам колко глупава съм била да си мисля, че всичко това може да приключи така лесно.
Ще трябва да намеря друг начин да я накарам да разбере.
Забелязвам, че лявата ми ръка е зачервена и леко възпалена от агресивното ми търкане. Спирам душа и намазвам ръката си с лосион. Тогава леля Шарлот почуква на вратата на стаята ми.
– Иска ли ти се да се поразходим? – пита ме.
– Добре – отвръщам.
Нямам особено желание, но това е бледо подобие на извинение за тревогата, която съм ѝ причинила. Затова двете се отправяме към Ривърсайд Парк. Обикновено походката на леля Шарлот е енергична, но днес не бърза. Бавните повтарящи се движения на ръцете и краката ми, както и лекият ветрец откъм река Хъдсън ми помагат да се чувствам по-здраво стъпила в реалността.
– Искаш ли да продължим разговора ни? – пита ме леля Шарлот.
Помислям си за молбата ѝ: „Моля те, престани да ме лъжеш“.
Няма да я лъжа, но преди да мога да кажа истината на леля Шарлот, трябва да я изясня сама за себе си.
– Да – казвам и улавям ръката ѝ. – Само че не съм готова още.
Въпреки че в бара подложихме на дисекция само една вечер от брачния ми живот, разговорът с леля ми е освободил част от напрежението, трупащо се у мен. Цялата история е твърде забъркана и сложна, та да бъде разнищена в един следобед. Но за пръв път мога да разчитам и на нечии чужди спомени освен на своите. При това е човек, на когото мога да имам доверие, докато поемам вторичните трусове от живота си с Ричард.
Завеждам леля Шарлот в италианския ресторант близо до апартамента ѝ и си поръчваме супа минестроне. Келнерът ни носи топъл хляб с хрупкава коричка и аз изпивам три чаши вода с лед, като чак сега осъзнавам колко съм прежадняла. Говорим за биографията на Матис, която тя чете, и за филм, който се преструвам, че искам да гледам.
Физически се чувствам малко по-добре. Повърхностното бъбрене с леля ми ме разсейва. Но в мига, когато съм отново в стаята си и спускам щорите с падането на здрача, заместничката ми се завръща. Тя е неканена гостенка, която никога не мога да отпратя.