Приятелката му — вече нямаше нужда да помни тези думи. Последната му сериозна връзка бе с Кели Брадок в Станфорд. Ходиха година и половина и не успяха да стигнат до решението да живеят заедно, може би защото заради крехката емоционална затвореност на Кели и нейната дръзка сексуална откритост тази връзка изискваше толкова пространство и енергия, колкото навярно и почти брачните отношения на приятелите му. Когато на вратата му се появи Карл Броуиър, на Хортън вече започваше да му омръзва. От време на време избягваше Кели и мислеше окончателно да скъса с нея.
Предложението на Броуиър реши този проблем, макар и не по начина, по който очакваше Хортън. Няколко седмици по-късно Кели му съобщи, че е получила стипендия в Тексаския университет. Това й позволяваше да напусне Пало Алто един месец преди Хортън, което й доказваше, че не нарушава независимостта си, като спи с него. Бяха се сбогували без сълзи и конкретни обещания.
Известно време продължиха да поддържат връзка по мрежата. Но мрежовият секс се оказа блед заместител на истинския, а тъкмо истинският се оказа обвързващата енергия на тяхната връзка. При отсъствието на страст вече нищо не им пречеше да се отдалечат в различни посоки и след няколко месеца вече бяха „стари приятели“ на път да се превърнат в безразлични непознати.
И все пак изчезването на Кели от живота му го лиши от приятна топлина и успокоителна непредсказуемост и Хортън направи няколко неловки и плахи опита да ги замести.
През тази първа година най-дълга беше връзката му с Мойра. Тя бе общителна тридесетгодишна жена от Толедо и живееше в неговия блок, и в нея имаше нещо от огъня на Кели, само че в смекчен и по-удобен вид. Но й липсваше стремежът на Кели към независимост и имаше една старомодна амбиция — да се омъжи и да роди деца. Когато разбра, че Хортън не споделя мечтите й, не си губи повече времето с него.
Оттогава, по-скоро по инерция, отколкото съзнателно, Хортън се остави работата да го погълне изцяло. Понякога ходеше на стрелбище или на театър и веднъж годишно отиваше на едноседмична екскурзия в някой национален парк. Социалните му контакти извън службата се свеждаха до лафче по мрежата и две-три пътувания до новия дом на родителите му в Колумбия, Южна Каролина.
Казваше си, че няма нищо против ергенското си целомъдрие, че работата му е достатъчна — ала нямаше близък човек, който да му възрази. Казваше си, че няма нищо против да спи сам, да се храни сам, да пътува сам — ала истината бе, че това не му доставяше особено удоволствие.
Казваше си, че ще има повече време, повече смях, по-пълноценен живот, когато се докаже, когато намери равновесие между работата и свободното време — ала си го повтаряше вече почти шест години. Тридесетият му рожден ден беше отминал преди по-малко от месец и изведнъж Хортън вече се виждаше как живее сам на тридесет и пет, четиридесет и така нататък.
Катализаторът за меланхолията му, той го знаеше, бе експериментът, насрочен за тази сутрин. И най-силната противоотрова, за която се сещаше, щеше да е един малък, отдавна закъснял успех.
Лъкатушещата отбивка водеше до главния паркинг и портала на „Терабайт“. Като заместник-директор, Хортън имаше право да паркира зад оградата от ковано желязо. Той насочи хондата към вратата и спусна прозореца.
— Здравейте, доктор Хортън — поздрави го Ерик. Широкоплещестият пазач с мек глас беше дежурен и в три часа сутринта, когато Хортън си бе тръгнал. — Освежи ли ви дрямката?
— Не особено — насили се да се усмихне Хортън. — Нещо ново за експеримента?
— Току-що се чух с шефа. Ще сме готови към седем и петнайсет. Ако не смятате мен и Тим, вашият екип ще е сам в лабораторията. В седем инженерът ще започне да изключва системите, които не са абсолютно необходими. Ще ви осигурим максимална тишина.
— Благодаря — кимна Хортън и подкара.
— Успех! — подвикна след него Ерик.
Хортън се намръщи. Досега изобщо не им вървеше.
Теоретичната и проектантската работа върху Бебето беше отнела почти година, а построяването на експерименталното устройство — половин година. И сега, след повече от две години, все още оставаше да проведат успешна поредица от единични тестове. Имаше пожар, компютърни дефекти, енергийни проблеми и безброй озадачаващи пречки, довели до цялостно преустройство на детектора, две частични преустройства на излъчвателя и замяна на повечето от уредите за тестване и измерване.
Естествено, проектът навлизаше в абсолютно непозната територия и трябваше да очакват неуспехи. Ала дори в спокойното общество на лабораториите „Терабайт“ Хортън усещаше напрежение — до голяма степен самоналожено. Ако бе изгубил последните три и половина години и четиринадесет милиона от парите на Арън Голдстийн в преследване на химера, само той можеше да направи това заключение и да закрие проекта. И ако скоро не стигнеше до позитивни резултати, може би щеше да бъде принуден да го направи и да признае, че е грешил.