Пустият стол изглеждаше огромен и празен като гробница — всяко издрънчаване на чаша, всяко изтракване на нож или вилица, всяка дума, казана с нормален глас, стигаше до четирите ъгъла на помещението. Чудесни условия за подслушване, само че единственият разговор се водеше на масата, на която седяха.
За щастие дори той бе главно монолог на Карл Броуиър. Директорът очевидно усещаше промяната в отношенията между нея и Грийн, неловкото им ледено мълчание, и се натоварваше със задачата да запълни тишината. Лий никога не го беше виждала толкова словоохотлив.
Броуиър им разказа няколко вица за физици, толкова глупави, че кумулативният ефект бе всеобщ смях. Спомни си и за срещата си със Стивън Хокинг, и как се изложил пред Джон Уилър, и за бурното си стажуване при Джон Бардийн в лабораториите „Бел“.
— Отидох на онзи стаж с надеждата да получа работа в лабораторията и когато пристигнах там, не ме беше срам да им го кажа. — Броуиър се засмя и сви рамене. — Баща ми често ме съветваше: „Винаги искай каквото ти трябва — може и да го получиш“. Трябваше сам да открия, че има значение и стилът. Доктор Бардийн беше блестящ учен, един от малкото истински гении, които познавам — и току-що беше получил втората си Нобелова награда по физика. А пък аз бях по-млад от вас двамата, мастилото на доктората ми едва беше изсъхнало, нямах представа как да се държа на такова равнище и бях влюбен в собствените си идеи, в новите идеи. Исках да впечатля доктор Бардийн. И се опитах да го направя по същия начин, по който го бях постигал в училище — като показвам на учителите си, че съм умен също колкото тях. Отнасях се към стажа като към студентски семинар, само че накрая получаваш чек. Е, сами се досещате — двамата с доктор Бардийн никога не бяхме на едно мнение, включително по въпроса за моята интелигентност. Карахме се поне по един път седмично и аз не спечелих нито един от споровете. Свикнах да се прибирам вкъщи с чувството, че съм се изложил като идиот.
— Но бях упорит идиот — засмя се той. — И колкото повече се излагах, толкова повече исках да открия начин да поправя грешното мнение на доктор Бардийн за мен. Към края трябва да съм бил абсолютно непоносим. Последния ден отидох в кабинета на доктор Бардийн, готов да продължа спора, който бяхме водили няколко седмици преди това — доколкото си спомням, нещо за подхода на Фаи11 към моделирането на свойствата на сложни материали от първи принципи. Днес нещо съвсем остаряло. Във всеки случай, изобщо не успях да започна. Той ми заяви, че лабораторията не ми предлагала място. После ми каза, че споровете ни му доставяли удоволствие, че според него съм спомогнал да „освежа“ годината — с което намекваше, че съм бил нещо като приятно забавление. Накрая ми даде препоръчително писмо. Страхувах се да го отворя пред него. Не исках да го отворя дори когато останах сам. Седях в кухнята, вперил очи в плика, и съзнавах всичките си грешки. За един час пораснах с цяла година и накрая реших, че ще мога да прочета писмото.
Той отпи от ледения си чай и продължи:
— Писмото беше от две изречения. Те гласяха: „Някой ден Карл Броуиър ще върши важна работа. Препоръчвам го без никакви резерви.“
От устните на Лий се откъсна сепнат смях.
— Не!
— О, да. Но имаше още — той ми беше написал бележка и я беше пъхнал в плика. „Мястото на стария и младия бик не е на едно и също пасище. Не го приемайте лично — и не преставайте да упорствате. Успех. Дж. Б.“ — Той се усмихна. — Все още пазя това пожълтяло листче.
— Значи е разпознавал таланта — каза Гордън.
— Или е просто случайно пророчество — отвърна Броуиър. — Никой не беше по-изненадан от мен, когато предсказанието на доктор Бардийн се сбъдна — е, може би родителите ми. Сигурно са се смаяли, когато са научили, че в крайна сметка съм започнал да правя нещо сериозно. Но това е друга история.
— Петнайсет години живях с бремето на тези очаквания преди да успея да превърна една от ония безумни идеи, които доктор Бардийн беше отхвърлил, в първия действен пример на електронна памет — рече Броуиър и се усмихна иронично. — Толкова време ми отне да спечеля първия си спор с него.
— Обадихте ли му се да му го кажете? — попита Гордън.
— За съжаление нямах тази възможност. Той беше починал няколко месеца преди това. Разбира се, щеше да се наложи да призная, че е бил прав за всички други безумни идеи — така че навярно сме квит.
Броуиър взе салфетката си и започна да бърше пръстите си, въпреки че едва бе докоснал храната пред себе си.
— Струва ми се, че вие двамата водите моя живот отзад напред. Вече сте постигнали своя най-голям успех на съвсем ранна възраст. Едва сега усещате бремето на неговите последствия и не е лесно да се предвиди как ще успеете да се избавите от него.