Ако се съдеше по мрачните погледи, които Хартман хвърляше към нея и останалите, той таеше в себе си същите мисли.
— Колко са досега?
Въпросът бе отправен към един млад мъж с руса коса и светла, почти прозрачна кожа, седящ зад един от двата внушителни компютърни пулта, които заемаха почти цялото място в малката централа за наблюдения.
— Четиридесет и пет — отговори той, като хвърли бърз поглед към един от уредите си и уточни — четиридесет и шест.
— И във всеки от тях седят поне петдесет от тези животни — каза потиснато Хартман.
Той изгледа Черити с продължителен и не особено дружелюбен поглед.
— Коя, по дяволите, сте вие, че са изпратили половин армия след вас?
Би дала всичко, за да може самата тя да узнае отговора на този въпрос. Трябваше да има нещо общо с тайната станция на НАТО под посолството в Париж. Там сигурно има нещо, което е от особено важно значение за мороните. Толкова ценно, че дори само възможността то да се намира в нейните ръце, ги е накарала да превърнат досегашното преследване на нея и приятелите й, приличащо по-скоро на детска игра, в безмилостна битка.
— Какво има там навън? — попита тя, сочейки с глава монитора. — Имам предвид, освен нас?
Хартман сви грубо рамене.
— Нищо — каза той. — Шепа мравки и едно или две гнезда. — Въпросителният й поглед му показа ясно, че тя не е доволна от отговора и затова продължи с видимо нетърпение в гласа: — За едното знаем точно къде се намира. За съществуването на второто само предполагаме. Но съм сигурен, че има едно.
— Имате предвид царицата? — поиска да се увери Кайл.
— Да — отвърна Хартман, като докосна една точка от стената над монитора. — Гнездото се намира приблизително тук. Вероятно това е единствената причина, поради която вие и приятелите ви сте още живи. Ако го нямаше, те щяха да хвърлят още по-големи бомби.
— Не разбирам това — промърмори Черити.
Тя размени въпросителен поглед с Кайл и Скудър и после се обърна към Хелън. Момичето бе все още много бледо й, макар че Хартман и Черити многократно я бяха уверявали, че е вън от опасност, страхът й личеше ясно.
— Трябва да има нещо общо с тази база в Париж — каза Черити. — Казвал ли ти е баща ти някога какво се е надявал да намери там долу?
Хелън само поклати тъпо глава, но с крайчеца на очите си Черити забеляза как Хартман изведнъж я погледна много внимателно.
— Коя база? — попита той.
Черити се поколеба за момент, а после му обясни с няколко думи какво бяха намерили в Париж. При това се опита да му даде колкото е възможно по-малко информация, без да събуди недоверието му.
Докато тя говореше, изразът на лицето на Хартман ставаше все по-загрижен.
— Знам тази база — каза накрая той. — Ако са успели да проникнат в компютърната мрежа, значи знаят всичко.
— Всичко? — хвана се в думите му Нет. — Какво имате предвид?
— Биха могли… да узнаят цялата информация за въоръжените сили на НАТО.
— Невъзможно — поклати категорично глава Черити. — Имали са на разположение най-много два часа, преди да задействам инсталацията за саморазрушение.
— Два часа са много време — добави замислено Хартман.
— Ако те…
— Ако те знаеха мястото на вашето скривалище — прекъсна го спокойно Кайл, — вероятно щяха да бъдат вече тук.
За момент Хартман го погледна с нескрита враждебност, но не успя да отговори, защото в същия момент младият мъж зад компютърния пулт се обади отново.
— Приземиха се, господин лейтенант. Радиацията е все още твърде силна. Не мога да получа точни резултати от измерванията.
Хартман помисли за момент, а после посочи почти обвинително към техника.
— Приведе ги в ред — каза той. — Изпратете „търтея“4. Но никаква радиовръзка. Ще преценим видеоизображенията.
През последната минута Фелс бе открил у лейтенант Хартман една черта, която до сега не предполагаше него. Вместо с един вечно сърдит началник, сега Фелс говореше с един спокоен мъж, който с неподвижно лице го беше оставил да говори през повечето време и го бе прекъснал само веднъж, за да зададе кратък въпрос.
— Значи имате доверие в тях? — обобщи с едно изречение Хартман това, което през последните двадесет минути се бе опитал да му обясни с много думи младият войник.