— Агент ли? Като от ФБР?
— Да.
— Яко!
Тя се ръкува с юношата, който се беше втренчил в пистолета на хълбока й.
Момиченцето се приближи срамежливо, като още стискаше скицника.
— Представи се — подкани я майка й.
— Здравейте.
— Как се казваш? — попита Данс.
— Соня.
Соня имаше проблем с теглото, забеляза полицайката. Родителите й скоро трябваше да вземат мерки за това, макар че като имаш предвид физиката им, едва ли си даваха сметка за проблемите, с които вече се сблъскваше дъщеричката им. Знанията по кинесика разкриваха на Данс много тайни за психологичните и емоционалните проблеми на хората, но постоянно се налагаше да си напомня, че тя е полицай, а не психотерапевт.
— Внимателно следя новините — каза Негъл. — Май почти го бяхте хванали, а?
— За няколко минути го изпуснахме.
— Ще искате ли нещо? — попита съпругата му.
— Не, благодаря. Отбих се само за малко.
— Елате в кабинета ми — покани я домакинът.
Влязоха в малка стая, в която миришеше на котешка урина. Единствените мебели бяха бюро и два стола. До настолната лампа, залепена с тиксо, имаше лаптоп с износени клавиши за А, Н и N. Навсякъде имаше книги — може би двеста или триста — в кутии, по полици, върху радиатора, на купчини по пода.
— Обичам да съм заобиколен от книгите си. — Той кимна към хола. — Те също обичат. Дори господин специалистът по компютърните игри. Всяка вечер избираме една книга и им чета.
— Много е хубаво.
Данс имаше подобен обичай с децата си, макар че в нейния случай бе свързано повече с музиката. Уес и Маги обожаваха книгите, но предпочитаха да четат сами.
— Разбира се, отделяме време и за истинската култура… „Сървайвър“ и телевизионни състезания.
Очите на Негъл блестяха. Засмя се, когато Данс спря поглед върху купчината материали, които й беше подготвил.
— Не се плашете. Това е за вас, малката купчинка.
Посочи кашон с видеокасети и преснимани на ксерокс документи.
— Сигурна ли сте, че не искате нищо? — провикна се Джоан от вратата.
— Не, благодаря.
— Можете да останете за вечеря.
— Съжалявам, няма да мога.
Домакинята се усмихна и излезе. Негъл кимна след нея:
— Физичка е.
Данс му разказа за последните подробности по случая и обясни, че е сигурна, че Пел ще остане в района.
— Това е лудост. Всички на Полуострова го търсят.
— Така е.
Разказа му за търсенето на Пел в Интернет, докато е бил в затвора, но Негъл не можа да се сети за нещо, свързано с „Алисън“ или „Нимю“. Нямаше представа защо убиецът е гледал сателитни снимки.
Тя погледна към кашона, подготвен за нея.
— Има ли биографични данни? Нещо кратко?
— Кратко ли? Не бих казал. Но ако искате да ви напиша малък обзор, мога да го направя. Три-четири страници.
— Би било чудесно. Ще ми трябва цяла вечност, ако сама го събирам от всичко това.
— „Всичко това“ ли? — Той се засмя. — Това не е нищо. Между другото, вече съм готов за книгата. Имам петдесет пъти повече бележки и източници, отколкото ми е необходимо, но сигурно ще мога да сглобя нещо по-кратко.
— Здравей — чу се тънко гласче от вратата.
Данс се обърна и се усмихна на Соня.
Момиченцето със завист гледаше стройната фигура и косата на полицайката.
— Видях, че погледна рисунките ми, когато влезе.
— Миличка, агент Данс има работа.
— Не, няма проблем.
— Искаш ли да ти ги покажа?
Катрин коленичи и погледна скицника. Имаше удивително добри рисунки на пеперуди.
— Соня, прекрасни са. Могат да ги изложат в галерия.
— Наистина ли?
— Определено.
Данс прелисти на следващата страница.
— Тази ми е любимата. Лястовича опашка.
На рисунката имаше тъмносиня пеперуда. Крилата й искряха.
— Кацнала е на мексикански слънчоглед. Смуче нектар. Когато съм вкъщи, отиваме в пустинята и рисувам гущери и кактуси.
Данс си спомни, че постоянното жилище на писателя е в Скотсдейл.
Соня продължи:
— Тук с мама ходим в гората и правим снимки. После рисувам от тях.
— Тя е Джеймс Одюбон2 на пеперудите — похвали дъщеря си Негъл.
Джоан се появи на вратата и извика детето.