Франк се върна до една пролука в оградата и се загледа в парцалите. Дишаха.
И всичко се случи по начина, по който ставаше винаги — сякаш насън. Не се промъкна под оградата и не забърза през двора, а сякаш се телепортира през разстоянието, което го разделяше от черното нещо под дървото.
Беше куче, макар че Франк не би искал да познае каква порода — нещо със средни размери, може би овчарка, може би млад лабрадор, или пък обикновен мелез. Черната козина беше опърпана и пълна с бълхи. Там, където я нямаше, се виждаше инфектирана кожа. Единственото видимо око на животното бе малко бяло петно, потънало в нещото, което смътно наподобяваше глава. Четирите крайника на кучето бяха извити около него под неестествени ъгли, очевидно счупени. Около врата му имаше верига (сякаш можеше да избяга?), вързана за дървото. Ребрата на кучето се повдигаха и спускаха с всеки поет дъх.
— В чужд имот си! — каза нечий глас зад Франк. — Държа те на мушка!
Франк вдигна ръце и се обърна — и се озова лице в лице с Фриц Мешаум.
Дребен мъж, подобен на гном с гъстата си рошава червена брада. Беше по джинси и избеляла тениска.
— Франк? — каза озадачено Фриц.
Познаваха се, макар и не много добре, от „Скърцащото колело“. Франк си спомни, че Фриц е механик и че някои казваха, че може да ти осигури оръжие, ако ти трябва. Не знаеше дали това е вярно, но двамата се бяха черпили по питие преди няколко месеца, докато седяха на бара и гледаха колежански футболен мач. Фриц, това садистично чудовище, измъчващо кучета, беше изразил мнението, че единият отбор нямал таланта да постигне значителен успех. Франк се беше съгласил и без това не си падаше особено по този спорт. Към края на играта обаче, след като се наля с достатъчно бира, Мешаум заряза коментарите си за мача и започна да говори за евреите и федералното правителство. „Онези с гърбавите носове държат всички в джоба си, да знаеш. — Фриц се наведе към него. — Така де, моите старци са дошли от Германия. Затова знам“. Това беше повод Франк да намери предлог да си тръгне.
Сега Фриц свали пушката, която беше насочил към Франк, и каза:
— Какво правиш тук? Оръжие ли си дошъл да купуваш? Мога да ти намеря всякакво. Искаш ли бира?
Макар че Франк не беше казал нищо, езикът на тялото му явно бе предал някакво послание, защото Фриц с леко огорчение добави:
— Псето ли те тормози? Зарежи го. Тая гадина ухапа моя neffe.
— Какво?
— Neffe. Племенник[16]. — Фриц поклати глава. — Някои думи си приличат. Ще се изненадаш колко…
И това беше последното, което успя да каже Мешаум.
Когато Франк приключи, прикладът на пушката, която беше взел от кучия син и бе използвал за повечето работа, беше спукан и целият в кръв. Мешаум лежеше проснат на земята и се държеше за чатала, където Франк го бе блъскал методично. Очите му не се виждаха от подутините, плюеше кръв при всяко треперливо издишане, а вдишваше коремно, тъй като Франк беше спукал или строшил ребрата му. Непосредствено след побоя вероятността Фриц да умре изобщо не изглеждаше малка.
Но може би не бе наранил толкова зле Фриц Мешаум — повтаряше си го, макар че седмици наред следеше раздела с некролозите. Никой не дойде да го арестува. Франк обаче не изпитваше вина. Кучето беше малко, а малките кучета не могат да се защитят. Нямаше извинение за подобно мъчение на животно, колкото и зло да е то. Някои кучета можеха да убият човек. Никое куче обаче не би направило на човек онова, което Фриц Мешаум бе направил на окаяното създание, вързано за дървото. Какво можеше да разбере едно куче за удоволствието, което може да изпитва човек от жестокостта? Нищо, и никога не би могло да разбере. Франк обаче разбираше и душата му беше спокойна за онова, което бе направил на Фриц.
Колкото до съпругата на Мешаум, откъде Франк можеше да знае, че той изобщо има жена? Макар че сега знаеше. О, да. Илейн се бе погрижила за това.
5
— Жена му ли? — попита Франк. — Натам ли биеш? Не се изненадах, че се е озовала в приюта. Фриц Мешаум е мръсник и кучи син.
Когато из града започна да се говори, Илейн го бе попитала дали е вярно, че той е пребил Фриц Мешаум. Франк беше направил грешката да й каже истината и тя никога не му позволи да забрави.
Илейн остави лъжицата и отпи от кафето си.
— За това няма спор.