Да, гадна работа, каза Рий.
— Добре, значи разбираш. И онова между мен и Деймиън сигурно и без това нямаше да продължи дълго. Знам го. Бяхме на една възраст, но вътрешно той беше много по-млад. Мисля, че с момчетата обикновено е така. Но той беше по-млад от повечето. Например отива да играе футбол в парка, докато детето ни е болно. Тогава това ми изглеждаше нормално. Ще се върна, казваше ми. Просто отивал до Рик или нещо такова. Никога не го разпитвах. Просто разпитването не ми се виждаше позволено. Той ме обсипваше с ласкателства. Цветя и какво ли не. Сладкиши. Нова тениска от мола. Неща, които са приятни за момент. Но у него имаше една част, която трябваше да е забавна, а не беше. Беше просто гадна. Например спира до някоя жена, която си разхожда кучето, и й вика: „Като близнаци сте!“. Или както си върви, изведнъж се прави, че ще фрасне хлапето, което върви срещу него, и то се свива. После му казва, че просто се майтапел. А дрогата го вкисваше. Пак правеше каквото си иска, но вече не беше весело. И ставаше все по-лош, като куче на верига. Казваше на сина ни: „Виж друсаната кучка, Боби“, и се смееше, сякаш е адски смешно. Сякаш съм клоун в цирка. Такива неща. Накрая му зашлевих един шамар, а той ме фрасна. После аз фраснах него, а той счупи една купа в главата ми.
Сигурно е боляло, каза Рий.
— Не толкова, колкото чувството, че си заслужавам наркоманската ми физиономия да бъде сменена от наркоманския ми съпруг. Мразя се заради това. Помня как лежа на пода, виждам монета в прахта под хладилника, навсякъде парчета от онази синя купа и си мисля, че социалните ще вземат Боби. И естествено, те го взеха. Едно ченге отнесе Боби от дома ми, детето ми плачеше за мен и това трябваше да е най-тъжното нещо, което ми се е случвало, само че бях толкова друсана, че не почувствах нищо.
Тъжно, рече Рий.
6
Бяха минали десет минути, а Тери още не беше излязъл от къщата до тази на Елуей. На пощенската кутия пишеше Золник. Лайла не знаеше какво да прави.
По-рано бяха влезли в къщата на Елуей, като заобиколиха отдалеч оплисканото с кръв място, където бяха телата, и влязоха през предната врата. Бебето, кръстено Платина от мозъчния тръст Елуей с типичната му загриженост, беше в люлката си, притихнало в пашкула с формата на бъбрек, който се беше оформил около него. Лайла успя да усети формата на телцето през пашкула. В това имаше нещо смешно и гадно, сякаш опитваш колко твърд е някой матрак, който е привлякъл вниманието ти. Но усмивката й се стопи, когато Тери се разхлипа. Минаваше два след полунощ. Бяха минали близо двайсет и четири часа от началото на кризата и трийсет и пет, откакто тя за последен път беше спала. Лайла беше друсана, а най-добрият й заместник-шериф — пиян и разлигавен.
Е, правеха всичко по силите си, нали? А по Маунтън Роуд още имаше разпилени котешки тоалетни.
— Не, няма — поправи се тя. Онова беше станало преди месеци? Или може би преди година?
— Какво няма? — Отново бяха навън и вървяха към колата, паркирана пред къщата на Роджър.
Лайла, която носеше пашкула, примигна към Тери.
— Казала съм нещо на глас ли?
— Да — отвърна Тери.
— Извинявай.
— Толкова е гадно. — Тери подсмръкна и тръгна към къщата на Золник.
Лайла го попита къде отива.
— Вратата е отворена. — Той посочи. — Посред нощ е, а вратата е отворена. Трябва да проверим. Веднага се връщам.
Лайла седна с бебето на предната седалка. Струваше й се, че е минал само миг, но часовникът на таблото показваше 2:22. Когато седна, май беше показвал 2:11. Двайсет и две и единайсет бяха различни числа. Но единайсет плюс единайсет правеше двайсет и две. Което означаваше…
Числото единайсет се запремята в мислите й — единайсет ключа, единайсет долара, единайсет пръста, единайсет желания, единайсет палатки в единайсет къмпинга, единайсет красиви жени по средата на пътя в очакване да бъдат сгазени, единайсет птици на единайсет клона на единайсет дървета — обикновени дървета, а не въображаеми.
Какво беше онова дърво? Ако нещата продължаваха да се развиват по същия начин, някой щеше да обеси онази Иви от дървото, това беше ясно като бял ден, защото всичко бе започнало с нея, по един или друг начин — с нея и Дървото, Лайла го усещаше, както усещаше топлото новородено в пашкул в скута си, малката Силвър[18]. Единайсет дървета в единайсет грахови шушулки.
Хвана се, че повтаря на глас: „Платина, Платина“. Тъпото име на бебето беше Платина, а не Силвър. Силвър беше съдията. Дори преди да бе знаела името на сгазената му котка, сега не го знаеше. Дъщерята на Клинт се казваше Шийла Норкрос. Разбира се, той не го беше признал, ама че разочарование, най-голямото разочарование във всичко това, дори да не признае, че Платина е негово дете. Или че Шийла е негово дете. Устните на Лайла бяха сухи и тя се потеше, макар че в колата беше прохладно. Вратата на къщата на Золник зееше отворена.