Макар че не съжаляваше за нищо, което беше направил. Малкия Лоу (който всъщност беше висок метър осемдесет и пет и тежеше сто и десет килограма) изпитваше огромно съжаление, че всичко продължи толкова кратко. През седмиците, които двамата с Мейнард прекараха в окръжния затвор в Кофлин в очакване на прехвърляне, беше прекарал повечето си време в мечти за живота, който си бяха живели — спортните коли, с които се надпреварваха, чудните къщи, в които си устройваха партита, момичетата, които чукаха, безбройните мърлячи, които стъпкваха, и аутсайдерите, които се опитваха да се намърдат на тяхна територия и свършваха заровени по хълмовете. Близо пет години двамата бяха сериозни играчи по целия Блу Ридж. Жесток горещ купон, който вече бе изстинал.
Всъщност им го бяха начукали във всички дупки. Ченгетата имаха дрогата и оръжията, бяха накарали Кити Макдейвид да каже, че неведнъж е виждала с очите си как Лоуъл разменят пачки срещу торби кока с връзките им с картелите и как бяха застреляли онзи кретен от Алабама, който се беше опитал да им пробута фалшиви банкноти. Ченгетата дори бяха спипали пластичния експлозив, който бяха заделили за Четвърти юли. (Планът беше да го заложат под един силоз и да видят дали ще успеят да изстрелят проклетията като някоя от онези ракети от Кейп Карнавал[32].) Колкото и добър да беше купонът, Лоуъл не беше сигурен колко дълго може да изкара единствено на спомени. Мисълта как избледняват и накрая се разпадат беше потискаща.
Вероятно щеше да се самоубие, когато от тях не останеше нищо. Това не го плашеше. Страхуваше се единствено да не се задуши от отегчение в някоя килия, както Големия Лоу, прикован за инвалидния стол, смучещ от бутилката „Йел“ и от бутилката кислород през последните си пет години, се беше задавил до смърт със собствените си храчки. Мейнард, какъвто беше малоумник, сигурно щеше да си изкара добре няколко десетилетия в затвора. Но не и Малкия Лоуъл Гринър-младши. Той не искаше да се задоволява с мижави карти само за да остане в играта.
А после, докато чакаха предварителното гледане на делото, лайната отново се превърнаха в рай. Бог да благослови Аврора, носителката на тяхното избавление.
Въпросното изявление пристигна миналия четвъртък следобед, когато сънната болест стигна до Апалачите. Лоуъл и Мейнард бяха закопчани за една пейка пред съдебната зала на съда в Кофлин. Прокурорът и адвокатът им трябваше да са пристигнали преди един час.
— Какво става, мамка му — обяви кретенът от полицейското управление на Кофлин, който ги държеше под око. — Ама че тъпотия. Не ми плащат достатъчно, за да дундуркам цял ден някакви изроди и убийци. Отивам да видя какво ще каже съдията.
През бронираното стъкло срещу пейката Лоуъл виждаше, че съдия Уейнър, единствената от тримата, които бяха годни да проведат изслушването, е положила глава на ръцете си, за да подремне. До този момент никой от братята нямаше и представа за Аврора. Нито пък онзи кретен ченгето.
— Дано му отхапе главата, че я е събудил — подхвърли Мейнард.
Не стана точно така, когато ужасеното ченге разкъса маската от паяжини, която беше скрила лицето на нейна чест Реджина Албърта Уейнър. Но пък беше достатъчно близко като за държавна работа, както се казва.
Закопчаните за пейката Лоуъл и Мейнард видяха всичко през стъклото. Беше страхотно. Съдийката, която едва ли достигаше метър и петдесет и пет с токчета, се надигна гневно и заби химикалка със златен връх в гърдите на ченгето. Това го просна това копеле на килима и тя се възползва от момента, грабна съдийското си чукче и го замлати по муцуната, преди да е имал шанса дори да пръдне, камо ли закрещи: „Възразявам, ваша чест“. После съдия Уейнър захвърли окървавеното чукче, седна отново, положи глава на ръцете си и продължи да дреме.
— Братко, видя ли това? — попита Мейнард.
— Да.
Мейнард поклати глава и мръсните кичури на дългата му коса се замятаха насам-натам.
— Изумително. Мътните да ме вземат.
— Съдът се разпуска — съгласи се Лоуъл.
Мейнард — първороден, но кръстен на чичо си, тъй като родителите му сметнали, че бебето ще умре преди слънцето да е залязло, за първи път в живота му — имаше брада като на пещерен човек и големи тъпи очи. Дори когато млатеше с юмруци някое нещастно копеле, изглеждаше смаян.
— Какво ще правим сега?
Онова, което направиха, беше да блъскат, докато не счупиха дръжките на пейката, след което влязоха в заседателната зала, като оставяха след себе си диря от сцепено дърво. Като внимаваха да не притесняват спящата съдия Уейнър (паяжината отново се плетеше около главата й), отмъкнаха ключовете на ченгето и махнаха белезниците. Освен това отърваха мъртвия кретен от пистолета му, тазера и ключовете за пикапа му.