Някаква жена с жълта риза и сини джинси стоеше в достигащата до коленете й трева с насочен към Дженет пистолет. Беше се появила от другата страна на Дървото, което в основата си бе голямо колкото жилищен блок. В другата си ръка държеше туба със синя ивица по средата.
— Нито крачка повече. Нова си, нали? И по дрехите ти личи, че си от затвора. Сигурно си объркана. — По устните на г-жа Жълта риза заигра особена усмивка, безуспешен опит да смекчи странността на ситуацията — Дървото, тигъра, оръжието. — Искам да ти помогна. И ще ти помогна. Тук всички сме приятели. Аз съм Илейн. Илейн Нътинг. Само ме остави да свърша една работа и ще поговорим.
— Каква работа? — попита Дженет, макар да беше сигурна, че знае. Защо иначе беше миризмата на керосин? Жената се канеше да подпали Невъзможното дърво. Ако то изгореше, с него щеше да изгори и обратният път до Боби. Иви го беше казала. Това не биваше да се допуска, но как можеше да спре жената? Деляха ги поне шест метра — твърде голямо разстояние, та Дженет да се хвърли върху нея.
Илейн се отпусна на коляно, като продължаваше да следи внимателно Дженет, остави пистолета на земята (но така, че да й е подръка) и бързо разви капачката на тубата.
— Вече излях първите две. Само трябва да довърша кръга. За да съм сигурна, че ще се запали.
Дженет направи две крачки напред. Илейн грабна пистолета и скочи на крака.
— Назад!
— Не бива да го правиш — каза Дженет. — Не е правилно.
Белият тигър клекна до процепа, който беше погълнал лисицата, и затупка с опашка, гледаше ги с притворените си кехлибарени очи.
Илейн изля керосин по Дървото и кората му стана по-тъмнокафява.
— Трябва да го направя. Така е по-добре. Решава всички проблеми. Колко мъже са те наранили? Много, предполагам. Работила съм с жени като теб през целия си зрял живот. Зная, че не си влязла по свое желание в затвора. Някой мъж те е накарал да го направиш.
— Госпожо — каза Дженет, засегната от идеята, че на някого му е достатъчно само да я погледне, за да разбере всичко. — Не ме познавате.
— Може и да не те познавам лично, но съм права, нали? — Илейн изля остатъците от керосина върху корените и захвърли тубата. Ти не си Илейн Нътинг, а Илейн Нътс[36], помисли си Дженет.
— Имаше един мъж, който ме нарани, да. Но аз го нараних още по-лошо. — Дженет пристъпи към Илейн. Вече беше на по-малко от пет метра от нея. — Убих го.
— Браво на теб, но не се приближавай повече. — Илейн размаха пистолета, сякаш искаше да я пропъди. Или да я изтрие.
Дженет направи още една крачка.
— Някои казват, че си го е заслужил. Дори такива, които навремето му бяха приятели. Добре, те могат да го мислят. Но прокурорът беше на друго мнение. Нещо повече, аз не го мисля, макар да е вярно, че не бях на себе си, когато се случи. И е вярно, че никой не ми помогна, когато се нуждаех от помощ. Така че го убих, а ми се иска да не го бях направила. Защото товарът е мой, не негов. Аз трябва да живея с него. И го правя.
Още една крачка, съвсем малка.
— Достатъчно съм силна, за да си поема вината. Но имам син, който се нуждае от мен. Той трябва да знае как да порасне добър, а това е нещо, на което мога да го науча. Няма да позволя да ме командва никой. Нито мъж, нито жена. Следващия път, когато Дон Питърс се опита да ме накара да му направя чекия, няма да го убия, но… но ще му издера очите и ако ме удари, ще продължа да дера. Вече не съм боксова круша. Така че можеш да си вземеш мнението за мен и да си го завреш там, където слънце не огрява.
— Мисля, че май си се побъркала — каза Илейн.
— Тук няма ли жени, които искат да се върнат?
— Не знам. — Илейн извърна очи. — Може би. Но те се заблуждават.
— И ти ще им отнемеш правото на решение, така ли?
— Щом на никой друг не му стиска, да — каза Илейн (без изобщо да си дава сметка, че говори досущ като съпруга си). — В този случай зависи от мен.
Извади от джоба на джинсите си дълга запалка от онези, с които хората палят дървените въглища на барбекюто. Белият тигър гледаше и мъркаше — дълбок звук като на мотор, работещ на празни обороти. Дженет реши, че едва ли ще получи помощ от негова страна.
— Предполагам, че нямаш деца, нали? — попита тя.
Жената я погледна обидено.
— Имам дъщеря. Тя е слънцето на живота ми.
— И тук ли е?
— Разбира се, че е тук. Тя е в безопасност на това място. И възнамерявам да продължи да бъде в безопасност.
— А тя самата има ли думата?
— Нейното мнение няма значение. Тя е още дете.
— Добре, ами всички жени, които е трябвало да изоставят синовете си? Те нямат ли право да отглеждат децата си и да ги пазят? Дори да им харесва тук, те нямат ли тази отговорност?