Торбичката беше от син найлон и бучките също изглеждаха сини, докато не ги извадиш. Това сигурно беше недодялано отдадена почит на Тру Мейуедър към „В обувките на Сатаната“[5]. Труман Мейуедър вече нямаше да отдава почит, недодялано или по друг начин. Не и след тази сутрин. Гарт взе една бучка, пусна я в лулата. Сеньор Кучкар направи на мерцедеса нещо, от което алармата му се включи биип, биип, биип.
По телевизията показваха някаква ярко осветена болнична стая. Под бели чаршафи лежаха две жени. Главите им бяха покрити от някакви пашкули. Приличаха на пчелни кошери, започващи от брадичките им. Гарт запали лулата, дръпна, задържа.
Биип, биип, биип.
Гарт имаше дъщеря, Кати. Беше на осем, с хидроцефалия. Живееше в заведение, много добро заведение, недалеч от брега на Северна Каролина, достатъчно близо до океана, за да доловиш солта във ветреца. Той плащаше за всичко — можеше да си го позволи. Беше по-добре за момичето майка му да се грижи за подробностите. Горката Кати. Какво си беше казал за момичето наркоманка? А, да — по-добре да не се фиксира върху нещо, което не може да се промени. Лесно е да се каже. Горкият Гарт. Горките възрастни дами с глави в кошери. Горката котка.
Красивата репортерка стоеше на тротоара пред събираща се тълпа. Честно казано, беше си много добре с размер А. Просто си беше помислил за Б. Дали не си беше коригирала носа? Еха, ако го беше направила — Гарт не беше съвсем сигурен, трябваше да я огледа по-отблизо хирургът си беше свършил работата чудесно. Носът й изглеждаше почти естествен, с хубаво оформено връхче.
— Центърът за контрол и превенция на заболяванията пусна бюлетин — каза тя. — В него се казва: „В никакъв случай не се опитвайте да премахнете образуванията“.
— Наречи ме луд, но подобно нещо само ще ме накара да го направя — каза Гарт.
Уморен от новините, от онзи от Контрол върху животните, от алармата на колата (макар че нея можеше да изключи, след като онзи реши да си излее яда някъде другаде), уморен от фиксирането върху неща, които не може да промени, Гарт започна да превключва каналите, докато не попадна на някаква реклама, обещаваща да му направи плочки на корема само за шест дни. Опита се да си запише започващия с 800 телефон, но единствената химикалка, която му попадна, не пишеше върху кожата му.
Глава 4
1
Общото население на окръзите Макдауъл, Бриджър и Дулинг беше около седемдесет и две хиляди души, петдесет и пет процента мъже и четирийсет и пет процента жени. С пет хиляди по-малко, отколкото при последното всеобщо преброяване, което официално правеше Три-Каунтис „област на емиграция“. Имаше две болници, едната в окръг Макдауъл („Страхотен магазин за подаръци!“ — пишеше в единствения отзив в общия раздел на уебсайта на болницата) и много по-голяма в окръг Дулинг, където живееше и по-голямата част от населението — трийсет и две хиляди души. В трите окръга имаше общо десет поликлиники, както и двайсет от така наречените „спешни клиники“, които бяха пръснати навсякъде и в които човек можеше да се сдобие с различни опиати с рецепти, изписвани на място. Някога, преди повечето мини да затворят, Три-Каунтис били известни като Републиката на безпръстите. Днес районът бе станал Републиката на безработните, но това си имаше и добрата страна — повечето от хората под петдесет си бяха с всичките пръсти, а последният смъртен случай при срутване в мина беше преди десет години.
Сутринта, когато Иви Доу (записана така от Лайла Норкрос, защото задържаната така и не си каза фамилията) посети караваната на Труман Мейуедър, повечето от четиринайсетте хиляди жени в Дулинг се събудиха както обикновено и започнаха деня си. Много от тях видяха телевизионните репортажи за плъзналата зараза, която отначало наричаха австралийска сънна болест, после женски сънен грип, а накрая грип Аврора, на името на принцесата от варианта на Уолт Дисни на приказката „Спящата красавица“. Малко от жените в Три-Каунтис, които видяха новините, се уплашиха — в края на краищата Австралия, Хаваите и Лос Анджелис бяха много далеч и макар че репортажът на Микаела Морган от старческия дом в Джорджтаун беше леко обезпокоителен, а Вашингтон се намираше географски близо (на по-малко от ден път с кола), все пак ставаше дума за голям град, което го поставяше в напълно различна категория за повечето хора в Три-Каунтис. Освен това малко хора в района гледаха „Нюз Америка“ и предпочитаха „Добър ден, Уийлинг“ или шоуто на Елън Дедженърс.