— Лини, имаш ли един долар? — обърна се Лайла към диспечера. — Сигурно изглежда странно, че наемам защитник на жената, която арестувах за две убийства.
Лини даде на Бари един долар. Той го прибра в джоба си, обърна се към съдия Силвър и заговори с гласа, който използваше в съдебната зала.
— Тъй като съм нает от Линет Марс от името на задържаната от шериф Норкрос, която току-що бе поставена под стража, моля… как й беше името, Лайла?
— Иви, без фамилия. Наричай я Иви Доу.
— Моля Иви Доу да бъде пратена при доктор Клинтън Норкрос за психиатричен преглед, който да се състои в Изправителното заведение за жени в Дулинг.
— Нареждам го — заяви съдия Силвър.
— Ъ-ъ-ъ, ами окръжният прокурор? — обади се Лини от бюрото си. — Джанкър няма ли думата?
— Джанкър се съгласява in absentia[6] — отвърна съдия Силвър. — Тъй като неведнъж съм му спасявал некомпетентния задник в съдебната зала, мога да го заявя напълно уверено. Нареждам Иви Доу да бъде откарана незабавно в затвора Дулинг и да бъде задържана там за… какво ще кажеш за четирийсет и осем часа, Лайла?
— Нека са деветдесет и шест — обади се Бари Холдън, който явно смяташе, че трябва да направи нещо за клиента си.
— Деветдесет и шест ме уреждат, съдия — каза Лайла. — Просто я искам някъде, където да не може да се нарани, докато не получа отговорите.
Лини се обади отново. Според Лайла започваше да става малко досадна.
— Клинт и комендант Коутс ще се съгласят ли да я приемат?
— Аз ще се погрижа за това — каза Лайла и отново си помисли за арестантката си. Иви Доу, загадъчната убийца, която знаеше името й и която дрънкаше за трипъл-дъбъл. Очевидно ставаше дума за съвпадение, но доста нежелателно и в крайно неподходящ момент. — Да я доведем тук, за да й вземем отпечатъци. Лини, освен това искам да бъде отведена в някоя от килиите и да бъде облечена в нещо. Ризата трябва да бъде взета като веществено доказателство, а тя е единственото, което носи. Не мога да я заведа в затвора по гол задник, нали?
— Като неин адвокат категорично не бих одобрил подобно нещо — заяви Бари.
3
— Е, Дженет, какво става?
Дженет обмисли гамбита на Клинт.
— Хм-м, да видим. Рий каза, че сънувала, че яде кейк с Мишел Обама.
Психиатърът на затвора и затворничката правеха бавни обиколки на двора за упражнения. По това време на сутринта той пустееше — повечето затворнички бяха заети с различните си работи (дърводелство, производство на мебели, поддръжка, пране, чистене), посещаваха часовете за начално образование в „училището за тъпаци“, както го наричаха в затвора Дулинг, или просто си лежаха в килиите и убиваха времето.
Върху бежовата дреха на Дженет бе закрепен пропуск за двора, подписан от самия Клинт. Това го правеше отговорен за нея. Той нямаше нищо против. Дженет беше една от най-добрите му пациентки (една от любимките му, както би казала комендант Джанис Коутс за негово най-голямо раздразнение), която му създаваше най-малко грижи. По негово мнение Дженет трябваше да е навън — не в друга институция, а съвсем навън, на свобода. Не би споделил мнението си с нея — каква полза щеше да има тя? В края на краищата се намираха в Апалачите. А в Апалачите не ти се разминава за убийство, без значение дали е от втора степен. Убедеността му, че Дженет не е виновна за смъртта на Деймиън Сорли, беше едно от нещата, които не би споделил с никого освен с жена си, а може би дори не и с нея. Напоследък Лайла му се струваше малко особена. Малко претоварена. Като тази сутрин например, макар че сигурно се дължеше на умората и нуждата от сън. Не беше забравил и онова, което бе казала Ванеса Лампли за преобърнатия камион с кучешка храна на Маунтън Рест Роуд миналата година. Каква беше вероятността да се случат два еднакви и напълно шантави инцидента в рамките на няколко месеца?
— Докторе, чуваш ли ме? Казах, че Рий…
— Е сънувала, че яде кейк с Мишел Обама, чух.
— Първо каза така. Но си го беше измислила. Всъщност сънувала някаква учителка да й казва, че е объркала класната стая. Типично нервно разстройство, нали?
— Възможно е. — Това беше едно от десетината обяснения, които даваше при отговор на въпросите на пациентките си.
— Докторе, мислиш ли, че Том Брейди може да дойде тук? Да изнесе реч, да раздаде автографи?
— Възможно е.
— Знаеш ли, може да подпише някоя от онези малки топки-играчки.
— Разбира се.
Дженет спря.
— Какво казах току-що?
Клинт се замисли, после се разсмя.