Помощник-комендант Лорънс Лор Хикс пристигна малко след като заведоха Иви вътре. Комендант Коутс го остави да се заеме с документацията покрай новопристигналата, а самата тя седна на телефона, за да търси напътствия от Бюрото за изправителни заведения и да звъни на всеки служител, който не е на смяна.
Оказа се, че няма много за правене. Иви седеше закопчана в стаята за разпити, все още облечена (за момента) в комбинезона, който й бяха дали Лайла и Лини Марс. Макар че лицето й беше поочукано от няколкото сблъсъка с телената преграда в автомобила на Лайла, очите и настроението й бяха неуместно весели. На въпросите за адрес, близки и медицинска история отговори единствено с мълчание. Когато я попитаха за фамилията й, каза:
— Мислех си за това. Да кажем, Блек[11]. Блек ще свърши работа. Не че имам нещо против Доу, кошута, но Блек ми се вижда по-подходящо за черни времена. Наричайте ме Иви Блек.
— Значи това не е истинското ви име? — Хикс идваше направо от зъболекар и устата му все още беше изтръпнала от новокаина.
— Не можете дори да произнесете истинското ми име. Имена.
— И все пак ми го кажете — подкани я Хикс.
В отговор Иви само го изгледа с веселите си очи.
— На колко сте години? — попита Хикс.
Този път веселото изражение на жената се смени с нещо, което заприлича на Клинт на тъга.
— Нямам възраст аз — рече тя — и после намигна на помощник-коменданта, сякаш се извиняваше за превзетия си отговор.
Клинт реши да се намеси. По-късно щеше да има време за пълен разпит, а въпреки всичко ставащо той изгаряше от нетърпение.
— Ив, разбираш ли защо си тук?
— Да позная Бог, да обичам Бог и да служа на Бог — отвърна Иви. После вдигна закопчаните си ръце толкова, колкото позволяваше веригата, прекръсти се показно и се разсмя. Не каза нищо повече.
Клинт отиде в кабинета си. Лайла беше казала, че ще го чака там.
Завари я да говори в микрофона си. Тя прекъсна връзката и му кимна.
— Трябва да вървя. Благодаря, че я поехте.
— Ще те изпратя.
— Не искаш ли да останеш с пациента си? — Лайла вече вървеше по коридора към вътрешната главна врата и вдигаше глава, така че надзирател Мили Олсън да види на мониторите си, че е гражданин — всъщност въплъщението на закона, — а не затворничка.
— Обискирането на голо и обезпаразитяването се извършва единствено в женска компания — отвърна Клинт. — След като я облекат отново, ще се върна.
Но ти знаеш всичко това, добави наум той. Толкова ли си уморена, че не си спомняш, или просто не искаш да разговаряш с мен?
Вратата избръмча и двамата влязоха в стаичката между затвора и фоайето, която беше толкова малка, че винаги караше Клинт да изпита лек пристъп на клаустрофобия. Ново избръмчаване и пред тях се разкри земята на свободните мъже и жени. Лайла излезе първа.
Клинт я настигна.
— Аврора…
— Ако ми кажеш още веднъж, че трябва да остана будна, сигурно ще се разпищя. — Опита се да го каже с чувство за хумор, но Клинт познаваше кога полага усилия, за да сдържи избухването си. Невъзможно беше да не забележи напрежението около устата и торбичките под очите й. Тя беше изкарала забележително лошия късмет да работи нощна смяна. Ако късметът изобщо имаше нещо общо.
Той я последва до колата. Рийд Бъроуз се беше облегнал на нея, скръстил ръце на гърдите си.
— Ти не си просто моя жена, Лайла. Когато става въпрос за опазването на реда в окръг Дулинг, ти си голямата клечка. — Той й подаде сгънато листче. Вземи това и го изпълни преди всичко друго.
Лайла разгъна листчето. Беше рецепта.
— Какво е провигил?
Клинт сложи ръка на рамото й и се наведе към нея. Искаше да е сигурен, че Рийд няма да може да ги подслуша.
— За сънна апнея.
— Нямам такова нещо.
— Знам, но ще те държи будна. Не се майтапя, Лайла. Трябва да останеш будна. Този град има нужда да останеш будна.
Рамото й под ръката му се вцепени.
— Добре.
— Направи го веднага, преди всички да са се юрнали към аптеките.
— Слушам, сър. — Нарежданията му, колкото и добронамерени да бяха, очевидно я дразнеха. — Просто се заеми с моята луда. Ако можеш. — Тя успя да се усмихне. — Винаги мога да преобърна шкафчето с веществени доказателства. Имаме цели планини малки бели хапчета.
Това изобщо не му беше хрумвало.
— Ще го имам предвид.