Дали Иви е била там снощи? Възможно ли бе? Дали е гледала мача в гимнастическия салон, докато високото русо момиче предприемаше атака след атака и пробиваше защитата на Файет като наточен нож? Това би обяснило онова „трипъл-дъбъл“, нали?
Целуни мъжа си, преди да заспиш.
Да, може би така започваш да губиш ума си.
— Лини, трябва да тръгвам.
Затвори преди да получи отговор и прибра телефона си.
После си спомни за Джаред и го извади отново. Само че какво да му казва, а и защо да си прави труда? Той имаше интернет на телефона си, всички имаха. Джер вече сигурно знаеше повече от нея за ставащото. Синът й — поне имаше син, а не дъщеря. Това беше нещо, за което сега бе благодарна. Г-н и г-жа Пак сигурно полудяваха. Написа на Джер да се прибере от училище направо вкъщи и че го обича, и се задоволи с това.
Обърна лице към небето и отново вдиша дълбоко няколко пъти. След почти десетилетие и половина разчистване на резултатите от лошо поведение, голяма част от което беше свързано с наркотици, Лайла Норкрос беше достатъчно уверена в положението си, за да знае, че ще си свърши работата максимално добре, но че има много малко шансове да получи справедливост за двама мъртви „готвачи” на дрога, които по един или друг начин вероятно бяха обречени да се изпържат на Голямата лампа против буболечки на живота. И беше достатъчно веща политически, за да знае, че никой няма да й вика за бързо разрешаване на случая покрай всеобщата паника около Аврора. Но караваната при склада за дървен материал на Адамс беше мястото, където Иви Доу бе направила дебюта си в окръг Дулинг, и Лайла имаше личен интерес в случая с Откачената Иви. Тя не се бе появила от нищото. Дали е оставила кола някъде там? Може би с талона на собственика в жабката? Караваната беше на по-малко от осем километра оттук — нямаше причина да не отиде и да огледа. Само че първо трябваше да направи нещо друго.
Влезе в „Олимпия“. Заведението беше почти пусто, двете сервитьорки седяха в сепарето в ъгъла и си клюкарстваха. Едната я видя и понечи да се изправи, но Лайла й махна да си остане на мястото. Собственикът Гъс Верийн се беше настанил на един висок стол до касовия апарат и четеше книга на Дийн Кунц с меки корици. Зад него имаше малък телевизор с изключен звук. В долната част на екрана пълзеше надпис КРИЗАТА АВРОРА СЕ ЗАДЪЛБОЧАВА.
— Чела съм я — каза Лайла и потупа книгата. — Кучето общува чрез плочки за скрабъл.
— Ето, че ми развали кефа — каза Гъс. Акцентът му беше почти неразбираем.
— Извинявай. Но въпреки това ще ти хареса. Историята си я бива. И след като приключихме с литературната критика, искам едно кафе за навън. Чисто. Да бъде огромно.
Той отиде при машината и напълни голяма чаша. Чисто беше, и още как — може би по-силно от Чарлз Атлас[12] и по-горчиво от покойната й баба ирландка. Точно за нея. Гъс надяна картонения калъф, който предпазваше пръстите от опарване, сложи пластмасовото капаче и й подаде чашата. Но когато тя посегна за портфейла си, поклати глава и каза:
— От заведението, шерифе.
— Не, ще си го платя. Това беше твърдо правило, обобщено от надписа на табелата на бюрото й: НИКАКВИ ТЛЪСТИ ЧЕНГЕТА, КРАДЯЩИ ЯБЪЛКИ. Защото започнеш ли, няма спиране… а винаги има някакво quid pro quo[13].
Остави на плота пет долара. Гъс бутна банкнотата към нея.
— Не е заради значката, шерифе. Днес кафето е безплатно за всички жени. — Погледна към сервитьорките. — Нали така?
— Да — каза едната и дойде при Лайла. Бръкна в джоба на престилката си. — И сипи това в кафето си, шериф Норкрос. Няма да подобри вкуса, но ще те срита здравата.
Беше пакетче прах срещу главоболие на Гуди. Макар че никога не го беше използвала, Лайла знаеше, че това е един от основните продукти на Три-Каунтис, наред с „Ребъл Йел“ и хаш браунс със сирене. Когато отвориш пликчето и изсипеш съдържанието му, получаваш нещо, което прилича досущ на торбичките кокаин, които бяха намерили в бараката на братята Гринър, увити в найлон и скрити в стара гума на трактор — поради което те, както и много други дилъри, използваха Гуди, за да разделят стоката си на дози. Излизаше по-евтино от глицерин.