Закрачи по чакъла към караваната. Кръвта около дупката се беше съсирила и потъмняла. Освен миризмата на изгоряло и озон от експлозията се долавяше воня на жива тъкан, останала дълго на слънце. Преди да се мушне под лентата, Лайла извади носна кърпа и закри с нея носа и устата си.
— Е, добре тогава — каза Уили. — Ще тръгвам. Сигурно минава три. Ще ида да хапна. А, и още нещо. Зад остатъците от бараката май става някаква химическа реакция. Толкова мога да кажа. — Уили като че ли не бързаше да си тръгва въпреки заявеното намерение; пълнеше отново лулата си, като вадеше тютюна от джоба на ризата си.
— Какво искаш да кажеш?
— Виж между дърветата. На земята. Приличат ми на ония паяжини, дето им викат приказни кърпички, но са лепкави. Доста лепкави. И дебели. Приказните кърпички не са такива.
— Не са — съгласи се Лайла. Нямаше представа за какво й говори. — Разбира се, че не са. Виж, Уили, имаме задържан за убийствата…
— Да, чух по радиостанцията. Не мога да повярвам, че жена може да убие онези мъже и да разпердушини така караваната, ама жените стават по-силни, ако питаш мен. Все по-силни и по-силни. Също като Ронда Раузи например[14].
Лайла нямаше представа и коя е Ронда Раузи. Единствената жена с необичайна физическа сила, която познаваше, беше Ванеса Лампли, която допълваше доходите си от затвора с участие в състезания по канадска борба.
— Ти познаваш тези места…
— Е, не точно като петте си пръста, но все пак ги познавам — съгласи се той, докато тъпчеше лулата си с пожълтял от никотина палец.
— Онази жена трябва да е дошла по някакъв начин тук, но се съмнявам, че е вървяла пеша. Сещаш ли се за някое място, където би могла да паркира кола? Някъде извън пътя?
Уили поднесе кибритена клечка към лулата си и се замисли.
— Знаеш ли какво? Далекопроводите на електрическата компания минават на няма и километър. — И посочи хълма зад бараката. — Продължават чак до окръг Бриджър. Някой с четири по четири може да стигне до просеката от Пениуърт Лейн, макар че не бих опитал с кола, която съм купил със свои пари. — Погледна слънцето. — Време е да бягам. Ако побързам, ще успея да хвана сериала.
2
В караваната нямаше за гледане нищо, което Тери Кумбс и Роджър Елуей да не бяха фотографирали и което да й помогне да постави Иви Блек на сцената. Никакви дамски чанти, никакви портмонета.
Лайла се помота около останките, докато не чу как пикапът на Уили се отдалечава с дрънчене по шосето. После пресече осеяната с боклуци площадка пред караваната, мушна се под жълтата лента и се върна при бараката за наркотици.
На няма километър и половина, бе казал Уили, и макар че храстите бяха твърде гъсти, за да може да види стълбовете оттук (съжаляваше, че няма газова маска вонята на химикали все още беше силна), тя чуваше равномерното бръмчене на кабелите, доставящи електричество в домовете и офисите в това кътче от Три-Каунтис. Хората, живеещи близо до далекопроводите, твърдяха, че причинявали рак, а според онова, което беше прочела Лайла по темата, като че ли твърденията им имаха основания. Ами как стоеше въпросът с тинята от мините и хвостохранилищата, които отравяха подземните води? Може би те бяха виновниците. Или беше някаква отровна смес от множество изкуствени съставки, съчетани така, че да предизвикват различни заболявания, рак, белодробни проблеми и хронично главоболие?
А сега и новата болест, помисли си тя. Какво беше предизвикало нея? Определено не отпадъците от въглищните мини, щом се случваше по целия свят.
Тръгна към бръмченето и само след пет-шест крачки попадна на първата „приказна кърпичка“ и разбра за какво беше говорил Уили. Обикновено се виждаха сутрин — паяжини с капчици роса като скъпоценни камъни по тях. Лайла клекна и посегна към мъгливата белота, но размисли. Взе една клечка и побутна паяжината с нея. Тънките нишки полепнаха по края на клечката и сякаш или се изпариха, или се стопиха, прониквайки в дървото. Което беше невъзможно, разбира се. Уморените й очи й играеха номера. Не можеше да има друго обяснение.
Помисли си за пашкулите около жените, които бяха заспали, и се запита дали не става дума за същото вещество. Едно изглеждаше очевидно дори за изтощена като нея жена — приличаше на отпечатък от стъпка.
— Поне на мен — каза тя на глас. Извади телефона си и снима следата.
След първата имаше втора, после трета и четвърта. Вече нямаше съмнение. Наистина бяха следи и човекът, който ги беше оставил, беше вървял към бараката и караваната. Бели паяжини бяха полепнали и по две дървета, образувайки смътните очертания на длан, сякаш някой или ги беше докоснал, или се бе облегнал на тях, за да си почине или да се ослуша. Какво всъщност беше тази гадост? Ако Иви Блек беше оставила следите и отпечатъците си от паяжини в гората, как така от нещото нямаше и помен в колата на Лайла?