Едни вече мъртви…
Други, още умиращи…
Емисарската школовка продължаваше да човърка някакъв нерешен проблем в съзнанието ми.
„Земята е за мъртъвците.“ За миг пред погледа ми се мярна сияещата татуировка на Шнайдер.
За мъртъвците?
— Ковач? — беше Дьопре, застанал в отвора на шлюза. Хенд ни вика обратно на платформата. Ще носим храна. Идваш ли?
— Ще ви настигна след малко.
Той кимна и изчезна обратно. Чух и други гласове, но се опитах да ги заглуша.
Едни вече мъртви?
„Земята е…“
Вратата… така, както изглежда през илюминаторите на „Наджини“…
През илюминаторите на пилотската кабина…
Разтърсих раздразнено глава. Емисарската интуиция е несигурна система и най-неуместният момент да разчиташ на нея е, когато радиацията прояжда тялото ти.
Други, още умиращи…
Отказах се да търся някаква връзка и оставих на умората да ме надвие.
Виолетовата светлина на трупохранилището ме подканяше.
Захвърлените вътре „ръкави“…
Семетайр.
Когато се върнах на платформата, вечерята там вече привършваше. Групата се бе разположила върху надуваеми дюшеци под висящите мумифицирани тела на двамата марсианци и поемаше, без видим апетит и ентусиазъм, равни количества храна и антирадиационни таблетки. Не можех да ги виня, аз също не изпитвах особена охота за ядене. Забавих се малко на входа, когато шумът от приближаването ми предизвика напрегнати реакции.
— Ей, аз съм — извиках с вдигнати ръце.
Сумтене и дрънчене на оставено оръжие. Приближих се към групата. Жиан Жианпин и Шнайдер седяха право на пода, последният — в досадна близост до Таня Вардани. Не зная защо, но неволно стиснах зъби. Приклекнах до Вонсава и отказах протегнатата консерва.
— Какво те забави? — попита Дьопре.
— Мислех си за разни неща.
Шнайдер се разсмя.
— Човече, не ти препоръчвам подобно занимание. Действа ти зле. Вземи — той изтърколи към мен кутия с амфетаминова кола. Спрях я с крак. — Не помниш ли какво ми каза в болницата? Не се опитвай да мислиш, войнико — не си ли чел инструкцията за постъпване на служба?
Думите му предизвикаха изнурени усмивки. Кимнах.
— Той кога идва, Ян?
— А?
— Попитах — повторих и изритах кутията обратно към него, — той кога идва?
Разговорите постепенно утихнаха. Настъпи напрегната тишина, нарушена от пукането на кутията в ръката на Шнайдер.
В дясната му ръка. Лявата бе твърде бавна, докато се протягаше към оставеното на пода оръжие. Дулото на единия калашник вече сочеше към челото му.
— Недей — предупредих го.
Приклекнала до мен, Вонсава продължаваше да тършува за своя фотонер. Поклатих глава.
— Не е необходимо, Амели — спрях я, прибавяйки в гласа си нужната доза емисарска настойчивост.
Ръката й се отпусна в скута. С периферното зрение виждах, че всички останали седят неподвижно. Дори Вардани. Позволих си да се отпусна едва забележимо.
— Та питах, Ян, той кога ще дойде?
— Ковач, не зная за какво…
— Напротив, знаеш. Кога ще дойде той? Или вече не ти трябват двете ръце?
— Кой?
— Карера. Кога ще дойде тук, Ян? Последна възможност.
— Не разб… — гласът му премина в остър писък, когато един куршум проби дланта му и превърна кутията, която държеше, в накъсан метал. Кръв и амфетаминова кола се смесиха на пода, алени капки опръскаха лицето на Таня Вардани.
— Какво ти става, Ян? — попитах все така спокойно. — Да не би „ръкавът“, който ти е осигурил Карера, да е с недостиг на ендорфини5?
Вардани скочи на крака и взе да си трие лицето.
— Ковач, той е…
— Не ми казвай, че е със същия „ръкав“, Таня. Чукала си се с него сега и преди две години. Би трябвало да знаеш.
Тя поклати глава.
— Татуировката…
— Татуировката е съвсем нова. Личи й, като я погледнеш внимателно. Козметична хирургия, направили са му я като част от сделката. Така ли е, Ян?
Единственото, което получих от Шнайдер, бяха агонизиращи стенания. Държеше ранената си ръка протегната и я разглеждаше невярващо. Кръв струеше по пода.