Насреща ни, цепейки направо през тълпата с наведена глава и обичайната непроницаема физиономия на бледото си, остро лице, идеше Стоукли Джоунс III. Беше високо момче, но човек почти не си даваше сметка за ръста му, защото Стоук винаги ходеше приведен над патериците си. Косата му — лъскава черна грива — се разпиляваше на челото му в остри кичури, скриваше ушите му и падаше по бледите му страни като черни мастилени ивици.
По онова време беше апогеят на прическите а ла Бийтълс, което за повечето момчета се свеждаше до старателно вчесване напред, а не назад, като по този начин се скриваше челото (и акнето). Стоук Джоунс въобще не си даваше толкова труд. Средно дългата му коса просто си растеше накъдето си поиска. Ходеше прегърбен и гръбнакът му скоро щеше да се изкриви, ако вече не се беше изкривил. Обикновено вървеше със сведен поглед, сякаш следеше дъгите, които описваха патериците му. Ако обаче случайно вдигне глава и те погледне в очите, направо се стряскаш от умния му огнен поглед. Беше истински Хийтклиф от Нова Англия, само дето от кръста надолу се бе превърнал в изсъхнала шушулка. Краката му — обикновено стегнати в грамадни метални шини, когато ходеше на лекции — се движеха, но едва-едва, като пипалата на умираща сепия. В сравнение с тях торсът му беше мускулест. Комбинацията беше малко чудновата. Стоук Джоунс приличаше на реклама на Чарлз Атлас6, в която ПРЕДИ И СЛЕД по някакъв странен начин са се слели в едно тяло. Отиваше в столовата пръв, още с отварянето, и както всички научиха още на третата седмица от първия семестър, правеше го не защото е инвалид, а защото обичаше — като Грета Гарбо — да бъде сам.
— Мътните го взели — каза Рони Маленфант една сутрин, като отивахме на закуска — тъкмо беше поздравил Джоунс, който не отвърна и просто го отмина, без дори да кимне. Но всички чухме как мърмори под нос. — Сгърчен задник такъв. — Такъв си е Рони, винаги прелива от съчувствие. Подозирам, че е придобил характерния си финес чар и joie de vivre7 сред клиентите, дето драйфат по ъглите на евтините кръчми на Лисбън Стрийт в Луистън, където бе отраснал.
— О, Стоук, какво става? — пробва се и Скип същата вечер, когато Стоук се хвърли към нас на патериците си. Винаги се движеше с този добре премерен плонж — горната половина на тялото му, която напомняше на Блуто Блутарски8, се привеждаше толкова напред, че заприличваше на фигура на носа на кораб. По този начин Стоук сякаш казваше „майната му“ на онова, каквото и да е то, което бе причинило обезобразяването на долната половина от тялото му; той непрестанно му показваше среден пръст; Стоук поглеждаше и теб с умните си огнени очи и ти казваше: „Върви на майната си, заври си го отзад, седни отгоре да го понаместиш, и си изяж ушите.“
Не отвърна на поздрава, но за миг вдигна глава и срещна погледа на Скип. После отново сведе очи и ни отмина с бърза крачка. По щуравата му коса се стичаше пот, която капеше по лицето му. Пътьом си мърмореше под нос: „Хръц-хръц, хръц-хръц, хръц-хръц“, сякаш си тактуваше… или артикулираше скритите си желания по отношение на цялата ни измет… а може би и двете. Освен това миришеше: усещахме киселия, остър дъх на пот, който винаги витаеше около него, понеже никога не вървеше бавно, сякаш това би го обидило, но имаше и друго. Потта мирише силно, но не лошо. През нея обаче избиваше една друга миризма, далеч по-неприятна. В училище се занимавах с лека атлетика (първата година в колежа трябваше да избирам между пистата и „Пал-Мал“; избрах цигарите) и тази особена комбинация ми беше позната, обикновено я свързвах с някого, който се насилва да тича с висока температура, грип или болно гърло. Единствената миризма, която донякъде наподобява този специфичен дъх, е тази от трансформатора на електрическите влакове, когато е работил прекалено дълго на прекалено високи обороти.
И ни отмина: Стоук Джоунс, който скоро щеше да получи от Рони Маленфант прозвището Хръц-Хръц, вече свободен от металните скоби, на път към общежитието.
— Ей, какво е това? — Нейт се беше спрял и гледаше назад. Ние със Скип също спряхме и се обърнахме. Тъкмо се канех да попитам Нейт какво иска да каже, но тогава видях сам. Джоунс беше с джинсово яке. На гърба, сякаш изрисуван с черен маркер и едва различим в падащия здрач, се забелязваше някакъв кръгъл знак с нещо по средата.
— Де да знам, мяза на птичи крак — предположи Скип.
Момчето с патериците се гмурна в тълпата, която отиваше на поредната вечеря в стола, в поредния четвъртък, в поредния октомврийски ден. Повечето момчета бяха гладко избръснати, а момичетата носеха поли и блузи с кръгли якички. Почти пълната луна вече изгряваше и ги обливаше в оранжева светлина. Още цели две години ни деляха от разгара на Епохата на Откачалките и никой от тримата ни не разбра, че онази вечер за пръв път видяхме знака на мира.
6
Популярен в Америка автор на собствен курс по фитнес, с по мощта на който „от 50-килограмов слабак се превърнах в най добре развития мъж на света.“ — Б.пр
8
Джон „Блуто“ Блутарски (Джон Белуши) — герой от известен американски филм за колежани (Animal House — 1978) — Б.пр.