— Малко шантав комунист — уточни Хю Бренан. По-големият му брат беше във Флота и наскоро изпратил известие, че се намира в Китайско море. Хю не можеше да понася пацифистите. Като републиканец-голдуотърианец и аз трябваше да съм на същото мнение, но Нейт бе започнал да ми влиза под кожата. Разполагах с какви ли не готови фрази, но не можех да изтъкна никакви реални аргументи в полза на войната… нито пък имах време да съчиня някакви. Не можех да си науча по социология, камо ли да седна да се занимавам с външната политика на Америка.
Почти съм сигурен, че точно същата вечер се обадих на Ан-Мари Суси. Телефонната кабина срещу читалнята беше свободна, имах цял джоб монети от последните си победи във войната на хартс и в миг ми хрумна, че подходящият момент най-сетне е дошъл. Избрах номера по памет (макар че малко се замислих над последните четири цифри — дали беше 8146 или 8164?) и като чух гласа на телефонистката, пуснах три монети по двайсет и пет цента.
Изчаках едно позвъняване, след което треснах слушалката и бързо си прибрах монетите, които апаратът изплю.
18.
Ден-два след това — малко преди Хелоуин — Нейт се сдоби с плоча на някакъв тип, за когото почти не бях чувал: Фил Окс25. И този пееше кънтри, ама не беше от ония, дето дрънкат на банджото до безсъзнание и дето се появяваха навремето по фолклорните фестивали. Обложката, на която бе изтипосан дрипав уличен музикант, седнал на някакъв тротоар в Ню Йорк Сити, хич не се връзваше с другите плочи на Нейт — Дийн Мартин в смокинг, на вид леко пийнал; Мич Милър с комерсиалната си усмивка; Даян Рийни с моряшката си блуза и нахалната матроска шапка. Плочата на Окс се наричаше «Няма повече да марширувам»; дните се скъсяваха и времето застудяваше, а Нейт я въртеше все по-често и по-често. И аз почнах да си я пускам, а той като че ли нямаше нищо против.
В гласа на Окс се таеше някакъв объркан гняв. Подозирам, че ми е допадал, защото и аз самият се чувствах доста объркан. Малко напомняше на Дилън, но не се изразяваше толкова сложно и показваше гнева си по-ясно. Най-хубавата песен в албума — и най-тревожната — беше едноименната песен от заглавието. В нея Окс не просто намекваше, а директно заявяваше, че войната не си струва, че никоя война не си струва. Дори когато си струва, пак не си струва. Тази идея, съчетана с образа на хилядите и десетките хиляди млади хора, които отказваха да подкрепят Линдън Джонсън и натрапчивата му мания за война, въздействаше на въображението ми по начин, нямащ нищо общо нито с историята, нито с политиката, нито с разумните аргументи. «Убил съм сигурно милиони и пак ме викат да замина, но няма повече да марширувам» — носеше се гласът на Окс от говорителчето на скъпарския малък грамофон на Нейт. С други думи, стига вече. Стига сте слушали, стига сте правили каквото ви казват, стига сте играли по тяхната свирка. Те я свирят отдавна, а сега Кучката гони вас.
И може би за да покажеш, че сериозно вярваш в тези неща, търсиш някакъв символ на своята съпротива — нещо, което отначало ще учуди останалите, а после може би и те ще се закичат с него. Ден-два след Хелоуин Нейт Хопънстанд ни показа кой щеше да е този символ. Откритието започна с един от онези смачкани вестници, захвърлени в читалнята на третия етаж.
19.
— Майка му стара, я вижте тука! — възкликна Били Марчант.
Тъкмо бяха свършили играта, Харви Туилър бъркаше картите, Лени Дориа смяташе резултата, а Били се възползваше от предоставилата му се възможност набързо да прегледна местните новини. Кърби Маклендън — небръснат и непрестанно разтърсван от тикове, вече на път да се запознае с детския аспирин, за който споменах — надникна през рамото му.
Били се отдръпна от него и размаха ръка пред носа си.
— Господи, Кърб, кога си се къпал за последен път? На Деня на Колумб26? Или на Четвърти юли?
Кърби не обърна никакво внимание на тази забележка.
— Я да видя. Еба си, това е Хръц-Хръц!
Сразен от мисълта, че Стоук се е прочул във вестника. Рони Маленфант скочи толкова рязко, че прекатури стола. Снимка на студенти в «Новините» (с изключение на спортната страница, разбира се) се появяваше само когато яко я бяха загазили. Около Кърби се насъбраха още хора, включително Скип и аз. Младежът на снимката наистина беше Стоукли Джоунс III, в това нямаше никакво съмнение, при това не беше сам. Другите стояха по-назад и лицата им почти се губеха на размазаната вестникарска снимка, но не съвсем…
— Боже, това май е Нейт — изтърси Скип. Беше доста развеселен и същевременно изненадан.
26
Официален празник в САЩ, който се чества на 12 октомври в памет на акостирането на Христофор Колумб на Карибските острови на 12 октомври 1492 г. — Б.пр.