— Пит, не!
Сви крака, а коленете й се удариха едно в друго достатъчно звучно, за да разбера какво ми казват, а именно, че каквото било-било. На мен не ми харесваше, но спрях.
Запъхтян, отпуснах глава на запотеното стъкло откъм шофьорското място. Пишката ми беше твърда като железен прът в гащите, толкова ме болеше. Скоро щеше да спадне — никоя ерекция не продължава вечно, мисля, че Бенджамин Дизраели го е казал — но болката в топките остава. Просто факт от мъжкия живот.
Бяхме си тръгнали от киното — филмът беше някаква лигава тъпня с Бърт Рейнълдс31 — без да дочакаме края, и се бяхме запътили към „Стийм Плант“ с една и съща мисъл… или поне аз така се надявах. Подозирам, че все пак е била една и съща мисъл, но на мен ми се щеше да стигнем малко по-далеч.
Каръл придърпа жилетката си, но сутиенът й си остана на облегалката на седалката, а с тези гърди, които се опитваха да изскочат изпод дрехата, и подаващата се ареола, която едва се различаваше на смътната светлина, събуждаше у мен дива страст. Отвори си чантата и с треперещи ръце затърси цигарите си.
— Ох! — възкликна с не по-малко разтреперан глас. — Искам да кажа, леле Боже.
— Така приличаш на Бриджит Бардо, с тая разкопчана жилетка — подметнах.
Тя изненадано вдигна глава, май й стана приятно — или поне така ми се стори.
— Мислиш ли? Може би просто заради русата коса?
— Заради косата ли? Боже мой, не. Най-вече заради… — И посочих към разкопчаната дреха. Тя се погледна и се засмя. Но въпреки това не се закопча, нито пък придърпа двете предници. Надали би успяла, де — доколкото помня, тази жилетка сладостно беше прилепнала.
— Като бях малка, до нас имаше едно кино, „Ашър Емпайър“. Вече не съществува, но като бяхме деца — с Боби и Съли, вечно даваха филми с нея. Мисля, че един — „И Бог създаде жената“ — сигурно се въртеше всеки ден.
Избухнах в смях и посегнах към своите цигари на таблото.
— В автокиното в Гейтс Фолс всеки петък и събота вечер го даваха последен от трите филма.
— Гледал ли си го?
— Ти луда ли си? Въобще не ми разрешаваха да ходя на автокино, освен ако не даваха само Дисни. Ако не се лъжа, гледал съм „Тонка“ със Сал Майнио поне седем пъти. Но помня прегледите. Бриджит с прословутата хавлия.
— Няма да се върна след ваканцията — отвърна Каръл и запали цигара.
Изрече го толкова спокойно, че в първия миг не реагирах и останах с впечатлението, че още си говорим за архивни филми или за нощ в Калкута, или за каквото там трябва, за да убедим телата си, че вече е време за спане, край на вълненията. После ми прищрака.
— Какво… какво каза?…
— Казах, че няма да се върна след ваканцията. И както ми се струва, на Деня на благодарността у нас няма да падне голямо веселие, но какво пък.
— Баща ти ли нещо?
Тя поклати глава и дръпна от цигарата. В светлината на миниатюрното пламъче лицето й бе мозайка от ярки оранжеви петна и сенчести полумесеци. Стори ми се по-възрастна. Красива, но по-възрастна. По радиото Пол Анка пееше „Даяна“. Изключих го.
— Баща ми няма нищо общо. Връщам се в Харуич. Помниш ли, споменах ти веднъж за една приятелка на майка ми — Рионда?
Имах смътен спомен и кимнах.
— Рионда ни направи онази снимка, дето ти показах, с Боби и Си-Джей. Тя казва… — Каръл погледна полата си, запретната почти до кръста й, и започна да я подръпва надолу. Никога не знаеш какво ще засрами човека — било то естествените нужди, сексуалните отклонения на роднините или нечии надувки. А понякога, разбира се, алкохолът.
— Да го кажем така, баща ми не е единственият член на семейство Джърбър, който има проблеми с пиенето. Показал е на майка ми как да си успокоява нервите, а тя е била прилежна ученичка. Доста дълго време беше примерна — ходеше в Обществото на анонимните алкохолици, ако не се лъжа — но Рионда казва, че пак е започнала да пие. Тъй че си заминавам у дома. Не знам дали ще съумея да се погрижа за нея или не, но поне ще се опитам. И за брат ми в това число. Рионда казва, че Иън не знае на кой свят е. Разбира се, той си е така открай време. — Тя се усмихна.