Защото не исках, ето защо. Защото държах да разкарам мазната усмивка от хлътналата му пъпчива мутра и да му секна стържещия креслив смях. Звучи гадно, но е истина. Рони най ми допадаше в миговете, когато се сърдеше и ми мяташе ядни погледи изпод провисналия си мазен перчем, а долната му устна стърчеше.
Да не забравяме и самата игра. Обичах да играя. Не можех да се отърва от мисълта за нея дори тук, в леглото си от детинство — как да стоя настрана от читалнята, като се върна? Как да не последвам Марк Ст. Пиер, който ме подканя да бързам, има свободно място, всички са на нула и играта тъкмо започва? За Бога!
Бях още буден, когато часовникът в дневната на долния етаж удари два. Станах и както си бях по потник и по гащи, наметнах стария кариран халат и слязох долу. Налях си чаша мляко и седнах да го изпия на кухненската маса. Светеше само флуоресцентната лампа над печката и цареше пълна тишина, нарушавана единствено от пращенето на огъня зад решетките на котела и тихото похъркване на баща ми в спалнята. Чувствах се малко шантаво, сякаш комбинацията от пуйка и зубрене бе предизвикала земетресение в мозъка ми. Имах усещането, че надали ще заспя преди Сейнт Патрик35.
Случайно вдигнах поглед към преддверието. На закачалката над коша за дърва висеше ученическото ми яке с големите бели букви ГФ, извезани на предницата. Само инициалите на гимназията — в училище не си падах спортист. След като се запознахме със Скип в университета, той ме попита защо нямам други букви, нищо ли не съм тренирал, отвърнах, че имам М за мастурбация — първи отбор, и съм спец по злобарки. Скип така се смя, че сълзи потекоха от очите му и може би именно тогава станахме приятели. Всъщност сигурно съм можел да получа Д от кръжока по дебати или драма, но там не дават букви, нали? Едно време не даваха, а и сега не дават.
Онази нощ гимназията ми се струваше на светлинни години в миналото, почти друга галактика… но якето висеше на закачалката. Беше ми подарък от нашите за шестнайсетия ми рожден ден. Отидох в антрето и го откачих от кукичката. Зарових нос в дрехата и като я подуших, се сетих за занималня № 5 и господин Мезенсик — горчивия дъх на подострените моливи, шушукането и сподавения кикот на момичета, далечните викове от двора, където се провеждаше час по физическо, или както го наричаха спортистите, лечебен волейбол. Там, където беше закачено, имаше вдлъбнатина в плата — сигурно никой не е обличал проклетата дреха от миналия април или май, дори майка ми не я е намятала върху нощницата си, за да притича да прибере пощата.
Сетих се за образа на Каръл, запечатан в черно-бели на вестникарската снимка — лицето й се крие в сянката на лозунга „САЩ ВЪН ОТ ВИЕТНАМ!“, а русата и конска опашка влиза в яката на нейното училищно яке… и ми хрумна идея.
Нашият телефон — стар бакелитов динозавър с шайба — стоеше на масичка в коридора. В чекмеджето отдолу държахме телефонния указател на Гейтс Фолс, маминия бележник с телефони и различни принадлежности за писане. Сред тях се търкаляше и черен маркер за текстил. Взех го и се върнах на кухненската маса. Сложих якето на коленете си и с помощта на маркера изрисувах голямо пилешко краче на гърба. Като се концентрирах, нервното напрежение постепенно се изпари. Хрумна ми, че мога сам да си дам буква, ако пожелая, и в известен смисъл именно това правех сега.
Като приключих, вдигнах дрехата и огледах творението си. На слабата белезникава светлина от флуоресцентната лампа то стоеше малко грубо, демонстративно и някак детинско:
Но си го харесвах. Харесвах си проклетата картинка и това си е. Продължавах да нямам ясно мнение за войната, но това пилешко краче много ме радваше. Най-сетне ми се доспа — ако не друго, рисуването поне ме успокои и ме налегна дрямка. Изплакнах чашата и се качих горе с якето под мишница. Натъпках го в дрешника и легнах да спя. Припомних си как Каръл привлече ръката ми под жилетката си и дъха й в устата си. Как лежахме съвсем сами зад запотените стъкла в старото комби и в този момент може би преливахме от доброта. И как се смяхме, когато парченцата от републиканската лепенка литнаха над паркинга. После съм заспал с тези мисли.
В неделя прибрах якето в куфара и го занесох в колежа — въпреки новоизказаните съмнения по повод войната на господин Джонсън и господин Макнамара при вида му мама щеше да ме засипе с въпроси, а аз все още не разполагах с подходящи отговори.