И Нейт се върна в „Чембърлейн“ III. Както и — да не повярва човек — Лени Дориа. Под академично наблюдение, но все пак се върна. Неговото аверче Тони де Лука обаче не се върна. Както и Марк Ст. Пиер, Бари Марго, Ник Праути, Брад Уидърспун, Харви Туилър, Ранди Екълс… и Рони, естествено. През март получихме картичка от него. Имаше клеймо от Луистън и беше адресирана до „Хаховците в «Чембърлейн» III“. Закачихме я в читалнята над стола, където обикновено седеше Рони, като играехме карти. Представлява снимка на Алфред Нюман, лицето от корицата на списанието „Мад“. На гърба Рони беше написал следното: „Чичо Сам ме зове и трябва да вървя. Бъдещето ми чертае палмови дръвчета и на мене ми е през оная работа. Пука ми. Нали свърших с 21 мач-точки. Значи съм победител.“ Картичката беше подписана „Рон“. Със Скип доста се посмяхме. Ако питат нас, цапнатото през устата синче на госпожа Маленфант щеше да си остане Рони до края на дните си.
Стоук Джоунс, известен още като Хръц-Хръц, също беше изчезнал. За известно време почти го бях забравил, но година и половина по-късно физиономията му и споменът за него ме споходиха със (стряскаща) яснота. Тогава бях в затвора в Чикаго. Не знам колцина от нас попаднаха в ръцете на полицията през онази нощ, когато се бяхме събрали пред заседателния център по случай номинацията на Хюбърт Хъмфри40, но много, много хора бяха ранени — на следващата година специална високопоставена комисия разгледа случая и го нарече в доклада си „полицейско вълнение“.
Оказах се в обща килия за петнайсет, максимум двайсет души заедно с шейсетина обгазени, налагани, влачени, пребити, потрошени, смлени, премазани и целите в кръв хипари, някои от които пушеха джойнт, други плачеха, трети драйфаха, четвърти пееха протестни песни (в отсрещния ъгъл се беше сврял някакъв тип, чието лице така и не видях, който пееше дрогирана версия на „Няма повече да марширувам“). Бяхме натъпкани като сардини, сякаш за наказание.
Бях притиснат към решетката и се стараех единствено да предпазя горния джоб на ризата (където ми бяха цигарите) и задния джоб на джинсите (където държах книгата от Каръл, „Повелителят на мухите“, вече доста оръфана, без половин предна корица и почти разпаднала се на части), когато изведнъж лицето на Стоук изникна пред очите ми ярко и съвършено точно, като снимка в едър план. Появи се ей тъй, отникъде, сигурно като плод на спящия спомен, който за миг се бе активирал, разбуден я от някоя палка по главата, я от някоя живителна струя сълзотворен газ. С образа изникна и въпросът:
— Еба си, защо инвалид живееше на третия етаж?
Дребен мъж с огромна златиста коса — нещо като миниатюрна версия на Питър Фрамптън41, ако има такова чудо — се огледа. Беше блед и пъпчив. Под носа му и по лицето му засъхваше кръв.
— Кво викаш?
— Еба си, защо инвалид живееше на третия етаж в университетското общежитие? И то без асансьор? Защо не са го сложили на първия етаж?
Тогава си спомних как Стоук летеше към „Холиок“ с паднала в очите му коса и как си мърмореше под нос „Хръц-хръц, хръц-хръц, хръц-хръц“. Стоук, който се нахвърляше върху всичко, сякаш е враг, а проявите ли милост към него, готов е да разстреля целия свят.
— Абе не те разбирам, братче. Какви ги…
— Освен ако сам не ги е помолил. Сигурно сам е отишъл и направо е настоял да го сложат на третия етаж.
— Бинго — отвърна малкият със златистата коса като на Питър Фрамптън. — Да имаш джойнт, братче? Искам да пуша. Тука е адски гадно. Искам да ида в страната на хобитите.
44.
Скип е човек на изкуството и е известен по свой си начин. Не е като Норман Рокуел и не очаквайте да видите репродукции на негови скулптури в каталозите на монетния двор, но прави много изложби — в Лондон, Рим, Ню Йорк, миналата година и в Париж — и редовно пишат за него. Има множество критици, които го наричат „безсъдържателен“, „явлението на месеца“ (и го наричат явление на месеца вече двайсет и пет години), „ограничен мозък, който общува с други ограничени мозъци чрез пошла образност“. Други критици пък го хвалят за честността и бликащата енергия. И аз клоня в тази посока, но мисля, че е разбираемо — аз го познавам още от времето, когато заедно търсехме спасение от големия потъващ континент и той ми остана приятел; по някакъв далечен начин ми остана и аверче.
Трети коментират яростта, която често личи в работите му и която забелязах за пръв път в картоненото виетнамско семейство, което запали пред университетската библиотека под оглушителните ритми на групата „Янгблъдс“ през 1969. Н-даа. Да, има нещо такова. Някои от творбите му са смешни, други са тъжни, а има и чудати, но повечето са изпълнени с ярост — и повечето от хартиените и глинените широкоплещести човеци сякаш шепнат. „Запали ме, запали ме и слушай как ще запищя, и в действителност сега сме още шейсет и девета, Меконг, и завинаги ще си останем там.“ „Творбите на Станли Кърк са най-ценни с гнева си“ — писа един критик за изложбата в Бостън. Същия този гняв допринесе за инфаркта, който получи преди два месеца.