— Каква е?
— Човекът, с когото ме запозна вчера на погребението на твоя приятел… Нали каза, че е търговец на коли в Кънектикът?
— Да.
— Исках да съм сигурна, защото Джон Съливан не е най-често срещаното…
— За какво говориш, Мери?
Тя му подаде вестника.
— Пише, че се е случило, докато се е прибирал към дома си. Съжалявам, скъпи.
«Тя е сгрешила» — беше първата му мисъл. Хората не умират веднага след като си се видял и си говорил с тях. Това му изглеждаше като неоспоримо правило.
Но беше той. Отстрани имаше и снимки: Съли, облечен в бейзболната си униформа от гимназията с маска на кетчър на главата, вдигната над лицето му; Съли във военната си униформа и Съли в костюм. Под трите снимки имаше изречение, което може да бъде срещнато само в «Поуст»:
Дийфенбейкър прегледа набързо статията, като се чувстваше едновременно тъжен и измамен, както всеки път, когато четеше за някой починал приятел. «Твърде млади сме все още за естествена смърт» — винаги си мислеше той в подобни моменти.
Съли беше починал от сърдечен удар, попаднал в задръстване, причинено от закъсал трактор с ремарке. Във вестника пишеше, че можело да умре и на няколко метра от табелата на своята борса за коли. Подобни изречения или възклицания като «ДЖЪМБО!» бяха запазена марка на «Поуст». «Таймс» беше добър вестник, ако човек е умен. «Поуст» беше вестникът на пияниците и поетите.
Съли беше разведен, но нямаше деца. Разходите по погребението му щеше да поеме някой си Норман Оливър от Първа банка в Кънектикът.
«Ще бъде погребан от банката си! — помисли си Дийфенбейкър и ръцете му се разтрепериха. Не знаеше защо тази мисъл го беше уплашила така. — От шибаната му банка! Господи!»
— Скъпи? — Мери го гледаше уплашено. — Добре ли си?
— Да — отвърна той. — Попаднал в задръстване и починал в колата си. Може би те дори не са успели да закарат линейка при него. Може би въобще не са го намерили, преди да са започнали да се движат. Господи!
— Стига — каза му тя и взе вестника.
Съли беше получил «Сребърната звезда» заради спасителната операция при хеликоптерите, разбира се. Партизаните стреляха и Пакър, както и Шърман водеха своите хора напред сред куршумите. Десет или дванайсет от войниците им бяха мъртви при това настъпление и двама души от падналите хеликоптери бяха живи. Джон Съливан беше пренесъл единия от тях на безопасно място.
Маленфант също беше тичал към хеликоптерите с пожарогасител в ръка. През цялото време не преставаше да крещи на партизаните да го застрелят, но те не можеха, защото той знаеше, че са една банда слепи женчовци. Маленфант също беше предложен за «Сребърна звезда» и Дийфенбейкър не беше сигурен, но май го бяха наградили. Дали Съли знаеше за това? Не беше ли споменал нещо такова, докато седяха на пейката край погребалното бюро? Може би, а може би не. С времето медалите ставаха някак по-маловажни, също като наградата, която получаваш в първи клас за това, че си научил някакво стихотворение наизуст. Те се превръщат в нещо, което държиш на полицата. С тези неща възрастните мъже залъгваха децата. Караха ги да тичат, да скачат, да се хвърлят напред. Дийфенбейкър си помисли, че светът вероятно ще бъде по-хубав без възрастните мъже (това откритие беше направено, когато той самият се превръщаше в един от тях). Оставете жените да живеят. Старите жени никога няма да наранят някого, но възрастните мъже бяха по-опасни от глутници побеснели кучета. Застреляйте всички, после полейте телата им с бензин и ги подпалете. И нека децата се хванат за ръце и да танцуват около огъня, докато пеят старите песни на «Кросби Стилс» и Неш.
— Много ли ти е мъчно? — попита Мери.
— За Съли ли? Да. Не се бяхме виждали от години.
Той пиеше кафе и си мислеше за старицата с червени гуменки, която Маленфант беше убил. Жената, която навестяваше Съли. Повече нямаше да го навестява. Поне това беше хубаво. Дните, когато старата мамасан щеше Да идва, бяха свършили. Така в действителност свършваха войните. Така предполагаше Дийфенбейкър. Свършваха не на някоя маса, а в задръствания, в санаториуми за болни от рак, на работните места. Войните умираха постепенно и всеки етап се превръщаше в спомен, който се губеше като ехото или като лекия ветрец. Накрая войните също вдигаха бяло знаме. Или поне той се надяваше. Надяваше се, че дори и войните се предават.
1999: Хайде, стари мръснико, върни се у дома
И се спускат божествените сенки на нощта