Дръпна спусъка не веднъж, а два пъти.
В сърцето ми избухна ужасяваща болка. Никога не бе туптяло толкова силно.
По крачола и по бедрото ми се разтече топла влага.
Пушката изщрака.
Две празни изщраквания.
Нямаше изстрели. Беше засякла.
Стрелецът изгледа пушката, намръщи се и едва не я запокити към мен. Извърна се обратно към касовия апарат, загреба оборота и напъха банкнотите по джобовете си. Когато видя, че няма повече, направи крачка към мен. Очите му пламтяха налудничаво.
— Запомних те, хлапе. Никога не забравям физиономии. Кажеш ли една шибана думичка, ще те намеря, ще те разпоря отгоре до долу и ще те окача да висиш на първата улична лампа, която мерна.
Миг по-късно беше изчезнал. Останах сам.
Погледнах надолу. Бях се подмокрил. Не ми пукаше.
Просто си стоях неподвижно там. Не знам колко дълго. Не можех да помръдна.
Чак след доста време съумях да събера сили да притичам до „Закусвалнята на Крендал“ и да повикам помощ.
8 август 1986 година
Десетгодишен
Запис в дневника 08/08/1986
Интервю с д-р Хелън Дъргин.
Обект „Д“ изглежда развълнуван.
Аудио/Видеозапис:
— Бих желала да поговорим за родителите ти.
— Не искам.
— Трябва. Това е най-добрият начин да разберем какво се е случило.
— Не си спомням. Бях малък тогава.
— Спомняш си. Мисля, че помниш всичко, което се е случило въпросния ден.
Тишина.
— Не е било по твоя вина, Дейвид. Бил си само на две години. Не си можел да знаеш какво ще се случи.
— Не искам.
Д-р Дъргин въздиша.
— А за какво искаш да си поговорим?
— Защо никой не идва да ме види?
— Знаеш защо.
— Но ти не се боиш. Ти идваш.
— Глуха съм, Дейвид. Не мога да те чуя в действителност. Чета по устните ти.
— И затова не се страхуваш от мен?
— Затова мога да идвам да те виждам.
— Искаш да кажеш, че ако можеше да чуваш, нямаше да идваш при мен?
— Би ми се искало, но най-вероятно нямаше да ми позволят.
— Щеше да говориш през интеркома, най-вероятно? Като всички останали?
— Ако ми позволят.
— Д-р Пийви идваше да ме види. Той не беше глух.
— Само че вече не идва, нали, Дейвид? Спомняш ли си какво се случи с д-р Пийви?
— Да. Д-р Пийви беше лош с мен. Накарах го да престане.
— Това беше две седмици след случката с родителите ти. Ако си спомняш какво се случи с д-р Пийви, със сигурност трябва да помниш и какво се случи с тях.
Тишина.
— Дейвид?
— Уморен съм. Може ли да спрем?
— Родителите ти бяха ли лоши с теб? Като д-р Пийви?
— Баща ми беше.
— И ти го застави да спре? Тишина.
— Дейвид, трябва да говориш на глас заради записа. Ти ли накара баща си да спре?
— Да.
— Как го накара да спре?
— Не си спомням.
— Мисля, че си спомняш.
— Той не трябваше да наранява мама.
— Вината не е твоя.
Дейвид не отговаря.
— Чети.
— О, стига вече…
Очите на Леля Джо се впиха в мен, а устните ѝ здраво стиснаха фаса, който се подмяташе насам-натам.
— Чети.
Прибелих очи.
— „Кейтлин Гарджъри Тач. 16 февруари 1958 година — 8 август 1980 година. Обичана съпруга, майка и сестра“. Може ли да тръгвам вече?
Леля Джо присви очи и запали нова цигара.
— Къде точно ходиш всеки път?
Грабнах книжката с комиксите от одеялото.
— Ей там, на хълма, има пейка, където мога да чета на спокойствие.
— Можеш да четеш и тук. Защо не четеш на глас на майка си и на мен? Сигурен съм, че това би ѝ допаднало.
— Не смятам, че би се заинтересувала от шибаните костенурки нинджа.
Тя ме плесна.
— Мери си приказките! Не мисли, че си станал толкова голям, че да не мога да те метна на коляно и да те напердаша.
— Да, госпожо. Съжалявам.
Леля Джо изсумтя и запуфка нова цигара. Беше хвърлила стария фас във вазичката, прикрепена към надгробната плоча на Татко. Отбелязах си мислено да го измъкна по-късно.
„Шибан“ беше новата ми любима думичка. Месец преди края на учебната година в „Линкълн“ се бе прехвърлило едно ново хлапе, Дънкан Белино. Баща му беше управител на завод. Бяха се преместили тук от Чикаго. Наричахме го Дънк4. Пушеше и употребяваше думички като „шибан“. Дънк имаше най-голямата колекция от комикси, която бях виждал, с изключение на тези в магазините. Цели кашони с комикси. Прекарах по-голямата част от лятото в ровене из тях.