— Аз съм Дейвид Пикфорд.
— Хлапето на Кийт Пикфорд?
Дейвид кимна.
— И това се предполага да ме успокои по някакъв начин?
Определено не успя. Хобсън направи крачка назад.
— Знам всичко за родителите ти. Чух още тогава, когато се случи. Застани на колене.
— Доста си труден за откриване.
— Ти пък каква работа имаш да ме издирваш?
Дейвид му се усмихна.
— Изнервяш ме, Дюи. Защо не насочиш тази пушка към земята?
— Добре.
Хобсън наведе цевта надолу. Челото му се смръщи. Едната от веждите му се повдигна. Не беше много сигурен защо насочи оръжието си към земята, просто осъзна, че го е направил. Когато се опита да го вдигне, откри, че ръката му не му се подчинява.
— Защо не влезем вътре? Имаме да наваксваме доста.
— Добре.
— Донеси и пушката.
— Добре.
Хижата бе спартански обзаведена, но приятна. Нямаше телевизор или радио. Маслени лампи вместо електрически. Импровизирана кухня заемаше цялата западна стена, а в ъгъла бумтеше готварска печка на дърва. Хобсън сигурно бе заредил нови цепеници, понеже няколко горяха с яркооранжеви пламъци и изпълваха пространството наоколо с топлина. До печката имаше кръгла маса с три стола отстрани. Масата бе отрупана с книги, списания и най-различни боклуци. Пространството пред единия от столовете бе поразчистено. Дейвид предположи, че Хобсън се храни там, в компанията единствено на гласовете, крещящи в главата му. Към отсрещната стена бе долепено легло и малко писалище. Вратата към банята бе отворена. Дейвид забеляза, че вътре има само тоалетна и мивка.
— Къде се къпеш, Дюи?
— В езерото.
— Сигурно е приятно.
— През повечето време е студено.
Въпреки че дрехите на Хобсън бяха стари и им трябваше яко кърпене, не изглеждаха мръсни. Брадата му бе буйна, но добре поддържана. Едно посещение при фризьор също не би му било излишно. Тежките му ботуши бяха солидни и изглеждаха почти нови.
Дейвид посочи стола, пред който масата бе разчистена:
— Седни, Дюи.
Хобсън се отпусна върху стола. Пушката бе в скута му. Дейвид дръпна един от другите два стола и седна до него. Заразглежда книгите.
— Имаш ли си любима?
Хобсън не се поколеба нито за миг:
— „Убийството на Роджър Акройд“23 от Агата Кристи. Страхотен край. Може би един от най-великите сюжетни обрати.
— Не съм го чел.
— А трябва.
— Знаеш ли защо съм тук?
— Предполагам, че си решил да ме убиеш — небрежно отвърна Хобсън. Ръцете му продължаваха леко да стискат пушката.
— Трябваше да умреш много отдавна.
— Предполагам.
— След онази ваксина.
Хобсън не каза нищо, само сведе поглед към пушката.
Дейвид въздъхна:
— Винаги съм си мислел колко е странен фактът, че ти сложиха ваксината. Според досието ти нямаш специални умения, никакви податки, нищо, което да оправдава включването ти в експеримента, но въпреки това ето те, наравно с останалите. Имаше ли някаква реакция, Дюи? След като ти го дадоха?
Дюи Хобсън започна да се поти. Устата му потрепна, но той не каза нищо.
— Неучтиво е да не обръщаш внимание на гостите си, Дюи. Имаше ли реакция?
Хобсън не искаше да отговаря. Дейвид прочете болката и объркването в очите му, когато думите бликнаха въпреки нежеланието му:
— Преди ваксината чувах електричеството. Постоянно бръмчене навсякъде. След нея стана много по-зле.
Дейвид се облегна назад и преплете пръсти:
— Забележително. Затова ли нямаш никаква електроника тук?
Хобсън кимна:
— Шибан шум. Понякога чак боли. Бръмчене, бръмчене, бръмчене. Трудно ми е да мисля, още по-трудно ми е да спя. Тук е тихо.
— Звучи ми като живот на самотник.
— Не че имам някакъв избор.
Дейвид потупа пушката:
— Кажи ми, Дюи, ако пъхнеш тази цев в устата си, ще успееш ли да стигнеш спусъка или ще е прекалено далеч?
— Не знам.
— Защо не опиташ?
— Добре.
Хобсън вдигна дългото оръжие, насочи го с цевта към лицето си и налапа дулото. Ръката му се плъзна надолу и намери спусъка. Наложи се да се протегне малко, но успя да го стигне.
— Чудесно, Дюи. Може да я махнеш. Имам още няколко въпроса към теб.
Хобсън свали пушката в скута си и избърса устни с ръкав.
— Имаш ли деца, Дюи?
Хобсън поклати глава.
— Сигурен ли си? Играч като теб?
— Сигурен съм.
23
На българските читатели романът е известен повече като „Алиби“. Това е третият роман на Агата Кристи, който представя Еркюл Поаро като водещ детектив. — Б.пр.