Отбих в задната редица между един голям пикап (зелен) и очукано „Уинебаго“ (жълтеникавокафяво). Секторът за служители беше на петнайсетина метра диагонално от нас.
— Събери нещата ни. Ще отида да намеря нещо — каза Стела, докато разкопчаваше колана си.
— Сигурна ли си, че…
Тя излезе от колата и вече бе преполовила пътя до паркинга за персонала, преди да довърша. Леко се олюляваше, но се опитваше да се стегне, за да не си личи.
Колко е най-дългият период… между…
Година и два дни.
Днес беше девети август. Година и един ден.
Взех моята раница и чантата на Стела от задната седалка и ги сложих до джипа. Книгата, която четеше Стела — също. Скрих откраднатата пушка зад багажа в случай, че някой мине прекалено близо. Заобиколих колата и отворих жабката. Отвътре се изтърколи празна бутилка „Джим Бийм“ и падна на пода. Без да мисля, повече по инстинкт, развих капачката и я наклоних към устата си с надеждата да има поне капка. Нямаше. Когато осъзнах какво правя, метнах бутилката в храстите, благодарен, че наоколо няма никой.
Единствените други неща в жабката бяха упътването на джипа, регистрационният му талон и една отвертка. Оставих упътването, тикнах талона в джоба си и използвах отвертката, за да махна номера. После отново заобиколих откъм страната на шофьора и свалих табелката с номера на шасито. Бях я разхлабил преди доста години, след което я залепих със съвсем малко лепило, колкото да не падне. Смъкнах я с лекота и я тикнах в джоба си при талона.
Тъкмо обикалях около джипа, за да видя дали не съм забравил нещо, когато Стела отби зад мен. Колата, която беше избрала, бе последен модел „Мерцедес-Бенц“ Е класа с четири врати.
Беше бял.
— Сигурна ли си? — попитах я, когато отвори вратата и излезе от автомобила.
— Собственикът ѝ със сигурност е желаел някой да я вземе назаем. Защо иначе ще оставя ключовете?
— Имам предвид — сигурна ли си, че искаш бяла кола?
— Вълк в овча кожа, скъпи мой Пип. Няма по-добър начин да се скриеш, отколкото пред очите на всички. — Стела се наведе и натисна някакъв бутон. Багажникът се отвори с бавно, премерено изсъскване. — По-бързичко, докато някой не се е появил.
Прибелих очи и занесох нещата ни до задницата на мерцедеса. Багажникът беше изключително просторен и или бе грижливо и редовно почистван с прахосмукачка, или рядко бе използван. Затвори се с нежно изщракване. Оставих книгата. Предположих, че тя ще иска да чете.
Стела ми подхвърли ключовете.
— Ти караш.
Хвърлих последен поглед към джипа и осъзнах колко ще ми липсва. Мой беше от четири години — повече от всяка друга кола, която бях притежавал. Надявах се, че някой ден ще мога да се върна и да си го прибера, макар дълбоко в сърцето си да знаех, че този ден никога няма да настъпи.
Качих се зад волана на мерцедеса и затворих вратата. Луксозната кожена седалка ме прегърна нежно.
— Уха!
Стела грейна:
— Нали?! Толкова се радвам, че предложи да заемем луксозна кола. А и е напълно застрахована. Проверих документите. Няма нужда да се терзаеш излишно.
Тя грабна книгата от ръцете ми и я сложи в скута си. Прокарах ръце по обшитото с кожа кормило. Нагласих огледалата.
Стела се пресегна и включи уредбата. Очаквах от високоговорителите да се разнесе само статичен шум, но вместо това чух Стивън Тайлър и „Аеросмит“ пееха „Don’t Want to Miss a Thing“.
— Хм… — обадих се, загледан в стереото.
— Какво?
— Нищо. Напомни ми за времето, когато бяхме деца, на онази пейка.
— „Момичето на Джеси“ — прошепна Стела. — Тази песен звучеше, когато за пръв път изкачи онзи хълм. Когато се срещнахме.
— Рик Спрингфийлд беше мамата си трака.
— „Мамата си трака“? — учуди се Стела.
— Никога ли не си чувала този израз?
Тя поклати глава.
— Мамата си трака. Голямата работа. Един път. Д-р Ноа Дрейк от „Централна болница“26? Леля Джо обожаваше този сериал.
Продължаваше да ме гледа неразбиращо.
— Нямаш представа за какво говоря, нали?
Тя поклати глава отново.
— Нямахме телевизор в къщата. Госпожа Оливър бе категорично против. Разрешаваха ми да слушам музика по един час на ден, ако, разбира се, бях приключила със заданията си. Поне имаше книги. Много книги. Живеех с тях.
Излязох от паркинга и поех по Шосе 395 към магистралата.
— Как успя да се измъкнеш от къщата?
— През входната врата, разбира се.
Мерцедесът ускоряваше без никакви усилия. След годините, прекарани в компанията на джипа, купето на германската кола ми се струваше изумително тихо.
26